Ани се занимаваше с куклите си. Поканих я да дойде при мен да поиграем на тенис на легло — с чорап вместо топче и с обувки за хилки, — но тя отказа, тъкмо била завела куклите си на пикник.
Прибрах се в стаята си и извадих комиксите. Имах страхотна колекция — „Супермен“, „Ватман“, „Спайдърмен“, „Споун“. „Споун“ ми беше любимият. В него се разказваше за супергерой, който преди е бил дявол в ада. Някои от комиксите с него бяха доста страшни, но точно затова ми харесваха.
До края на вечерта четох комикси и ги подреждах. Преди си разменяхме с Томи, който също беше събрал доста броеве, но той все разливаше сок по корицата и ръсеше трохи вътре между страниците, така че накрая спрях да му давам.
Обикновено си лягах в десет, но онази вечер мама и татко ме забравиха. Вече минаваше десет и половина, когато татко забеляза, че в стаята ми свети, и влезе. Престори се на ядосан, но си личеше, че не е. Той не държеше толкова много на режима, но мама беше непреклонна.
— Марш в леглото! — заповяда татко. — Иначе утре сутринта няма да успея да те събудя.
— Ей сега — отвърнах. — Само да прибера комиксите и да си измия зъбите.
— Добре — кимна той. — Но не се бави.
Пъхнах комиксите в кутията и я сложих на рафта над леглото.
Облякох си пижамата и отидох да си измия зъбите. Не бързах, мотах се дълго на мивката и вече беше почти единайсет, когато се пъхнах под завивката. Излегнах се по гръб и се усмихнах. Бях много уморен, знаех, че ще заспя за секунди. Последната ми мисъл отново беше за цирка. Чудех се как ли изглежда момчето змия, колко е дълга брадата на брадатата жена и какво точно правят Ръкокракия Ханс и Зъбатата Герта. И най-вече мечтаех за паяка.
Глава пета
На другата сутрин с Томи и Алан се събрахме пред училището да изчакаме Стиви, но той не се появи, преди да удари звънецът, така че ние влязохме вътре.
— Бас ловя, че не се е успал — рече Томи. — Не е успял да вземе билетите и сега не смее да се появи при нас.
— Стиви не е такъв — обадих се аз.
— Надявам се поне да ми върне листовката — рече Алан. — Дори и да не отидем на представлението, искам да я закача над леглото си…
— Не можеш да го направиш, глупако! — разсмя се Томи.
— Защо? — попита Алан.
— Защото брат ти ще я види — обясних аз.
— О, да — въздъхна унило той.
Първият час мина отвратително. Имахме география и не отговорих правилно на нито един от въпросите на госпожа Куин. А географията беше любимият ми предмет, тъй като бях натрупал доста знания покрай колекционирането на марки.
— Май снощи си стоял до късно, Дарън? — попита учителката, когато за пети път отговорих погрешно.
— Легнах си рано — излъгах.
— Съмнявам се — усмихна се тя. — Торбичките под очите ти са големи като тези в супермаркета!
Всички се разсмяха, госпожа Куин рядко се шегуваше, а и аз се присъединих към смеха, макар да беше на мой гръб.
Минутите се влачеха едва-едва, чувствах се излъган и разочарован. През цялото време си мислех за представлението, представих си, че съм на мястото на някой от цирковите актьори, а собственикът е гадняр, който бие с камшик всички, дори и да изпълнят добре номерата си. Всички го мразехме, но той беше толкова едър и зъл, че никой не смееше да му се опълчи. Един ден обаче собственикът прекали с боя, аз се превърнах във вълк и му отхапах главата. Другите актьори ме поздравиха и ме избраха за управител на цирка.
Ето така си фантазирах в час.
Няколко минути преди края вратата се отвори и кой, мислите, че влезе? Стиви! До него стоеше майка му, тя прошепна нещо на госпожа Куин, която се усмихна и кимна. След това госпожа Леонард си тръгна и Стиви седна на мястото си.
— Къде беше? — прошепнах аз.
— На зъболекар — отвърна той. — Вчера забравих да ви кажа, че имам час за тази сутрин.
— Взе ли…
— Млъкни, Дарън! — обади се госпожа Куин и аз веднага сведох глава.
По време на междучасието с Томи и Алан заобиколихме Стиви и нетърпеливо закрещяхме в хор:
— Взе ли билетите? — попитах аз.
— Наистина ли си бил на зъболекар? — обади се Томи.
— Къде ми е листовката? — намеси се Алан.
— Търпение, момчета, търпение — разсмя се Стиви и се дръпна назад. — Който много бърза, бавно стига.
— Стига де, Стиви, не се бъзикай с нас — рекох аз. — Взе ли ги или не?
— И да, и не — отвърна той.
— Как така? — изсумтя Томи.
— Ами така. Нося добри новини, лоши новини и странни новини. Кои искате да чуете първо?