— Странни новини ли? — повторих озадачено аз.
Стиви ни придърпа в единия ъгъл на двора, огледа се да провери дали някой не ни подслушва и зашепна:
— Взех парите и се измъкнах в седем часа, докато мама говореше по телефона. Изтичах до касата за продажба на билети, но знаете ли кого заварих там?
— Кого?
— Господин Далтън! — оповести той. — Заедно с двама полицаи. Те измъкнаха от касата — всъщност тя беше просто малка будка на тротоара — един нисък мъж и тогава изведнъж се чу гръм, и ги обви плътен облак пушек. А когато пушекът се разсея, дребосъкът беше изчезнал!
— И какво направиха господин Далтън и полицаите? — попита Алан.
— Огледаха касата, повъртяха се наоколо и си тръгнаха.
— И не те видяха? — попита Томи.
— Да — кимна Стиви. — Бях се скрил.
— Значи не си взел билети — въздъхнах унило.
— Не съм казвал подобно нещо — възрази той.
— Взел си ги?! — ахнах аз.
— Тъкмо си тръгвах — продължи Стиви, — когато изневиделица до мен изникна дребосъкът. Беше увит в дълго наметало, което го покриваше от главата до петите. Той забеляза листовката в ръката ми, взе я и ми даде билетите. Аз му платих и…
— Значи са в теб! — изревахме радостно в един глас.
— Да! — грейна той. След миг лицето му помръкна. — Но това не е всичко. Нали ви казах, че нося и лоши новини?
— И какви са те? — Помислих си, че ще каже, че ги е загубил.
— Мъжът ми продаде само два билета — отвърна Стиви. — Имах пари за четири, но той не ги взе. Не пророни нито дума, а само посочи с пръст онова „В сила са определени ограничения“ на листовката и след това ми даде картичка, на която пишеше, че „Циркът на кошмарите“ продава само по два билета за листовка. Предложих му още пари, имах в себе си близо седемдесет лири, но той отказа.
— И ти е продал само два билета? — смаяно възкликна Томи.
— Но това означава… — поде Алан.
— … че на представлението ще отидат само двама — довърши Стиви. Погледна ни мрачно. — А другите двама ще си останат у дома.
Глава шеста
Беше петък следобед, краят на учебната седмица, началото на почивните дни и всички със смях се завтекоха към домовете си, радостни, че отново са на свобода. С изключение на четирима нещастници, които се мотаеха посърнали в двора така, сякаш беше дошъл краят на света. Кои бяха те ли? Стиви Леонард, Томи Джоунс, Алан Морис и аз, Дарън Шан.
— Не е честно! — изстена Алан. — Кой е чувал за цирк, който да продава само по два билета? Каква глупост!
Бяхме съгласни с него, но нищо не можехме да направим, освен да стоим, да ровим в земята с токовете на обувките си и да гледаме сърдито.
Алан зададе на глас въпроса, който измъчваше и четирима ни:
— Е, кой ще отиде?
Спогледахме се и колебливо поклатихме глави.
— Стиви задължително — рекох. — Той даде най-много пари и купи билетите, така че му се полага, нали?
— Съгласен съм — кимна Томи.
— И аз — присъедини се Алан. Мислех, че той ще възрази, но сигурно си беше дал сметка, че няма да спечели.
Стиви се усмихна и прибра единия билет.
— А кой ще вземе другия? — попита той.
— Аз донесох листовката! — обади се веднага Алан.
— Без такива! — извиках аз. — Нека Стиви избере един от нас.
— За нищо на света! — изсмя се Томи. — Ти си най-добрият му приятел, естествено, че ще избере теб. Предлагам да се бием за билета. У дома имам боксови ръкавици.
— В никакъв случай! — изпищя Алан. Той беше дребен и никога не се биеше.
— И аз не искам да се бия — подкрепих го. Не бях страхливец, но нямах никакъв шанс срещу Томи. Баща му го учеше да се боксира, Томи тренираше у тях с истинска боксова круша и щеше да ме нокаутира още в първи рунд.
— Нека теглим жребий — предложих аз, но Томи не се съгласи. Той нямаше късмет и никога не печелеше.
Поспорихме още малко, докато на Стиви не му хрумна идея.
— Ето какво ще направим — обяви той и отвори раницата си, измъкна два листа от средата на една упражнителна тетрадка и с помощта на линия внимателно ги накъса на парчета горе-долу с размерите на билета. След това извади празната си кутия за сандвичи и сложи листчетата вътре. — Слушайте ме хубаво — продължи Стиви и размаха втория билет. — Слагам го вътре и разтърсвам кутията. Схващате ли? — Кимнахме. — Вие ще се подредите един до друг и аз ще изсипя листчетата над главите ви. Който хване билета, печели. После двамата с него ще върнем парите на останалите. Достатъчно справедливо ли ви се струва?
— Добре ми звучи — рекох аз.