— Не знам — замърмори Алан. — Аз съм най-малък. Не мога да скачам толкова високо…
— Стига си хленчил! — сряза го Томи. — Аз съм най-нисък, а не се оплаквам. Освен това билетът може да е на дъното и да падне последен, така че да остане за най-ниския.
— Добре — кимна Алан. — Но без бутане.
— Съгласен съм — казах аз. — Без грубости.
— Хайде! — подкани Томи.
Стиви затвори кутията и хубаво я разтърси.
— Пригответе се! — извика той.
Отстъпихме крачка назад и се подредихме един до друг. Аз се отдръпнах леко встрани от Томи и Алан, така че да мога да използвам и двете си ръце.
— Броя до три и отварям капака — рече Стиви. — Готови ли сте?
Кимнахме.
— Едно… — започна той, Алан трескаво избърса потта от челото си. — Две… — Пръстите на Томи потрепнаха. — Три! — изкрещя Стиви, дръпна капака и хвърли листчетата във въздуха.
Изведнъж се появи ветрец, подхвана ги и ги насочи право към нас. Томи и Алан се разпищяха и заразмахваха ръце. Нямаше как да се различи билетът сред обикновените листчета.
Тъкмо да се включа в суматохата, когато изведнъж нещо ме подтикна да постъпя по абсолютно странен начин. Струваше ми се безумно, но пък аз винаги съм вярвал, че човек трябва да следва интуицията си.
Така че затворих очи, протегнах ръце като слепец и зачаках да се случи чудо.
Сигурно знаете, че когато се опитате да повторите някой номер от филм или от книга, обикновено той не се получава. Например да направите скок с колелото или пък със скейтборда. Но понякога, точно когато най-малко го очакваш, нещо се случва.
За миг усетих как листчетата прошумоляха край пръстите ми. Бях готов да ги сграбча, но нещо ми нашепваше да не бързам. В следващата секунда в главата ми глас заповяда: „Сега!“.
Свих пръсти на мига.
Вятърът утихна и останалите листчета бавно полетяха към земята. Отворих очи, Алан и Томи бяха паднали на колене и търсеха билета.
— Няма го! — рече Томи.
— Изчезнал е! — извика Алан.
Изведнъж се спряха и вдигнаха глави към мен. Не бях помръднал. Стоях неподвижно със свити юмруци.
— Какво държиш в ръката си, Дарън? — попита тихо Стиви.
Погледнах го, не можех да отворя уста. Все едно се бях пренесъл в сън, в който не можех нито да помръдна, нито да говоря.
— Не е в него — рече Томи. — Не може да е в него! Той беше със затворени очи.
— Но все пак в ръката му има нещо — обади се Стиви.
— Отвори я — побутна ме Алан. — Дай да видим какво криеш в нея.
Погледнах Алан, после Томи, накрая Стиви. И после бавно разтворих десния си юмрук.
Беше празен.
Сърцето ми се сви. Алан се усмихна, Томи отново плъзна поглед по земята, търсеше изчезналия билет.
— А другата ръка? — настоя Стиви.
Сведох очи към левия си юмрук. Почти го бях забравил. Отворих го бавно, дори по-бавно от първия.
В дланта ми лежеше правоъгълна зелена хартийка, но аз за всеки случай я обърнах. Отпред с червени и сини букви беше изписано вълшебното име:
„Циркът на кошмарите“.
Успях! Билетът беше в мен. Щях да отида на представлението със Стиви.
— Суууууупер! — изкрещях аз и заразмахвах юмрук във въздуха. Бях спечелил!
Глава седма
Билетите бяха за съботното представление, което беше хубаво, понеже можех да убедя родителите си да ме пуснат да спя у Стиви вечерта.
Не им казах за цирка, защото знаех, че ще ми забранят да отида. Беше ми неприятно, че им спестих цялата истина, но все пак и не бях излъгал, просто бях премълчал някои неща.
В събота имах чувството, че минутите се влачат едва-едва. Опитвах се да си намирам занимания, тъй като тогава времето минава незабелязано, ала не спирах да мисля за „Циркът на кошмарите“ и с нетърпение чаках да дойде моментът най-сетне да тръгнем за представлението. Бях кисел, което беше необичайно за мен за ден, в който не съм на училище, и мама с радост ме изпрати при Стиви.
Ани беше посветена в плановете ни за цирка и ме помоли да й донеса нещо, снимка например, но аз й обясних, че там не е разрешено да се снима (пишеше го на билета), а нямах достатъчно пари за фланелка. Обещах да й купя значка или плакат, но при условие че ще ги скрие и няма да казва на мама и татко откъде ги има, ако те ги намерят.
Татко ме закара до дома на Стиви в шест вечерта. Попита ме кога да мине да ме вземе на другата сутрин. Отговорих му, че е най-добре да дойде на обед.
— И не гледайте филми на ужасите, нали се разбрахме? — извика той. — Не искам после цяла седмица да сънуваш кошмари.
— Стига, тате! — въздъхнах аз. — Всичките ми съученици гледат филми на ужасите.