Усетих как острието застъргва черепа. Чудовището продължи да се мята и да се бие, но беше поне толкова пострадало, колкото изобщо можех да му навредя. Оставих ножа в окото му, но извадих онзи от рамото.
— Раджу, не!
Осветих ламията с фенерчето. Бледият й торс сияеше влажен на светлината. Алехандро бе зад нея. Изглеждаше почти оздравял. Никога не бях виждала вампир, който да може да се лекува така бързо.
— Ще те убия заради смъртта им! — каза ламията.
— Не, момичето е мое.
— Тя уби партньора ми! Трябва да умре!
— Тази нощ ще й сложа третия белег. Тя ще ми бъде слуга. Това е достатъчно отмъщение.
— Не! — изкрещя ламията.
Чаках отровата да подейства, но поне засега ухапването бе само болезнено — нямаше нито парене, нито други ефекти. Втренчих се в сухия тунел, но те просто щяха да ме преследват, а аз не можех да ги убия, не и така, не днес. Но щеше да има и други дни.
Плъзнах се отново в потока. Все още имаше един пръст въздух. Да рискувам да се удавя вместо да остана и или да бъда убита от ламията, или поробена от вампира? Колко разнообразни варианти…
Плъзнах се в тунела, притиснала устни към влажния таван. Можех да дишам. Можеше и да преживея деня. Понякога се случват чудеса.
Малки вълнички се разпространиха през тунела. Една плисна през лицето ми и аз нагълтах вода. Движех се по течението колкото се може по-внимателно.
Именно движенията ми създаваха вълничките. Щях сама да се удавя.
Останах съвсем неподвижна, докато водата не се успокои, след това си поех дълбоко дъх, хипервентилирайки, за да разширя дробовете и да поема колкото се може повече въздух. Гмурнах се под водата и заритах. Беше твърде тясно за друго, освен за ножично изтласкване. Гърдите ми бяха стегнати, гърлото ме болеше от нуждата да дишам. Изплувах и целунах камъка. Нямаше дори и един пръст въздух. Водата плискаше в носа ми и се разкашлях, гълтайки още. Притиснах се колкото можах по-плътно до тавана, поемайки малки глътчици въздух, след това се гмурнах отново, ритах и ритах с цялата си сила. Ако тунелът се напълнеше целия, преди да мина през него, щях да умра.
Ами ако не свършеше никога? Ами ако целият бе пълен с вода? Паникьосах се, заритах трескаво, фенерчето се отразяваше наслуки в стените, лъчът му витаеше във водата като молитва…
Моля те, Господи, моля те, не ме оставяй да умра по този начин!
Гърдите ми горяха, дробовете ми щяха да се взривят от нуждата да дишам. Светлината започваше да гасне и аз осъзнах, че всъщност пред погледа ми притъмнява. Щях да припадна и да се удавя. Изтласках се към повърхността и ръцете ми не напипаха нищо.
Поех си задавено дъх — заболя ме чак до дробовете. От едната страна имаше каменист бряг и ярка ивица слънчева светлина. На стената имаше дупка. Слънцето нахлуваше през нея в мъглива омара. Изпълзях на камъните, кашляйки и учейки се наново да дишам.
Все още държах фенерчето и ножа в ръце. Не помнех да съм ги стискала. Камъните бяха покрити с тънък пласт сива кал. Изпълзях през нея нагоре по брега, към дупката в стената.
Ако аз бях успяла да мина през тунела, сигурно и преследвачите ми щяха да успеят. Не изчаках да се почувствам по-добре. Прибрах ножа в канията, пъхнах фенерчето в джоба си и запълзях.
Бях цялата покрита с кал, ръцете ми бяха издрани до кръв, но стигнах до отвора. Представляваше тънка пукнатина, през която видях дървета и хълм. Боже, колко добре изглеждаха!
Нещо изплува зад мен.
Обърнах се.
Алехандро се надигна от водата под слънчевата светлина. Кожата му избухна в пламъци и той изпищя, гмуркайки се отново, по-далеч от изгарящото слънце.
— Гори, кучи сине, гори!
Ламията също изплува.
Пъхнах се в пукнатината и се заклещих. Дърпах с ръце и натисках с крака, но калта ми пречеше и не можех да мина…
— Ще те убия!
Извих гръб и вложих всички сили да се измъкна на свобода от проклетата дупка. Камъните издраха гърба ми, със сигурност кървях. Паднах на склона и се търкалях, докато едно дърво не ме спря.
Ламията стигна до пукнатината. Слънцето не я нараняваше. Тя се помъчи да мине, дърпайки камъните, но обемистият й гръден кош не влизаше. Змийското й тяло може и да беше гъвкаво, но човешката част не беше.
За всеки случай обаче, се изправих на крака и тръгнах надолу по склона. Беше достатъчно стръмен да ми се налага да се придвижвам от дърво до дърво, опитвайки се да не падна. Ръмженето от преминаващи коли се чуваше съвсем наблизо. Път — при това натоварен, ако се съдеше по звука.