Извадих халата от дъното на гардероба си и го навлякох. Беше гладък и се плъзгаше приятно по кожата ми. Прихлупих краищата отпред, така че поръбеният край да се намира високо на гърдите ми и завързах черния колан. Не исках да показвам прелести.
Послушах за миг на вратата и не чух нищо. Нито разговор, нито движение, нищо. Отворих и излязох.
Ричард седеше на дивана, преметнал през облегалката цял наръч костюми. Едуард правеше кафе в кухнята, с вид на собственик на заведението.
Ричард се обърна при влизането ми. Ококори се съвсем леко. Косата ми все още бе мокра след душа, а плюс това и копринен халат — какво ли си бе помислил?
— Хубаво пеньоарче! — обади се Едуард.
— Подарък ми е от едно твърде оптимистично гадже!
— Харесва ми — заяви Ричард.
— Без хитроумни забележки, иначе изчезвай!
Той стрелна с поглед Едуард.
— Да не прекъснах нещо?
— Той ми е колега, нищо повече… — Намръщих се на убиеца, предизвиквайки го да каже нещо.
Той се усмихна и наля кафе за трима ни.
— Да седнем на масата — предложих. — Не пия кафе на белия диван!
Едуард постави чашите на малката масичка. Облегна се на шкафчетата и остави двата стола на нас.
Ричард остави палтото си на дивана и седна срещу мен. Носеше синкавозелен пуловер с по-тъмни сини елементи, вплетени отпред. Цветът подчертаваше плътнокафявите му очи. Скулите му изглеждаха по-високи. Малка лепенка украсяваше дясната му буза. Косата му хвърляше нежни кестеняви отблясъци. Подходящият цвят наистина прави чудеса с човека!
Не ми убягна фактът, че изглеждах разкошно в черно. Съдейки по изражението на Ричард, той също го бе забелязал, но непрестанно стрелкаше с поглед другия ми гост.
— Ние с Едуард бяхме на лов за вампирите, които извършват убийствата.
Тъй нареченото ми „гадже“ се ококори.
— Откри ли нещо?
Погледнах към Едуард.
Той сви рамене. Предоставяше ми целия разказ.
Ричард се мотаеше с Жан-Клод. Дали бе от стадото му? Не мисля, но пък… Предпазливостта винаги е за предпочитане. Ако грешах, щях да се извинявам по-късно. Ако бях права, щях да остана разочарована от Ричард, но да съм доволна, че не съм се издала.
— Да речем просто, че днес загубихме.
— Жива си — подчерта Едуард. Прав беше.
— Да не би едва да не си загинала днес? — каза ядосано Ричард.
Какво можех да отговоря?
— Тежък ден беше.
Той погледна към Едуард и пак се обърна към мен.
— Колко зле беше?
Размахах превързаната си ръка срещу него.
— Драскотини и порязвания, нищо повече.
Наемният убиец скри усмивката си зад ръба на чашата с кафе.
— Кажи ми истината, Анита! — настоя Ричард.
— Не ти дължа обяснения! — отвърнах малко недоволно.
Брюнетът се взираше в дланите си, после вдигна поглед към мен. В очите му забелязах искрица, от която ми се сви гърлото.
— Права си. Не ми дължиш нищо.
Усетих се как обяснението се изплъзва между устните ми.
— Може да се каже, че ходих из пещера без теб.
— Какво имаш предвид?
— В крайна сметка ми се наложи да мина през пълен с вода тунел, за да избягам от лошите типове.
— Колко пълен с вода?
— Чак до горе.
— Можеше да се удавиш! — Той ме докосна по ръката с връхчетата на пръстите си.
Отпих от кафето и преместих ръката си далеч от неговата, но усещах приятно затопляне там, където ме бе пипнал.
— Да, но не се удавих.
— Не е в това въпросът — възрази той.
— О — казах, — напротив. — Ако се каниш да излизаш с мен, по-добре свиквай с работата ми.
Той кимна.
— Права си, права си… — промърмори го тихичко.
Просто ме хвана неподготвен. За малко да умреш днес, а ето те, седиш си тук и пием кафе, сякаш нищо не се е случило!
— За мен е така, Ричард! Ако не можеш да се справиш с това, по-добре дори не опитвай! — забелязах изражението на Едуард. — Ти пък на какво се хилиш?
— На любезния ти подход към мъжете!
— Ако няма да помагаш, махай се!
Той остави чашата си на плота.
— Оставям ви насаме, влюбени птичета!
— Едуард! — намекнах.
— Тръгвам!
Изпратих го до вратата.
— Благодаря отново, че беше там, макар че си ме следил.
Той извади проста бяла визитка с изписан на нея черен телефонен номер. Това беше всичко — без име, без лого, но и какво би било подходящо — кървав кинжал или може би димящ пистолет?
— Ако ти потрябвам, звънни на този номер.
Едуард никога не ми беше оставял телефон досега. Беше като призрак — появяваше се там, където трябва да бъде и изчезваше, когато реши. Телефонът може да бъде проследен. Той ми оказваше голямо доверие с връчването на този номер. Може би в крайна сметка не би ме убил.