— Благодаря ти, Едуард!
— И един съвет. Хората в нашия бизнес не се справят добре с ролята на нечии половинки.
— Знам го.
— С какво си изкарва той хляба?
— Гимназиален учител е.
Едуард само поклати глава.
— Късмет! — и с тези думи на раздяла излезе.
Пъхнах визитката в джоба на халата и се върнах при Ричард. Той беше гимназиален учител, но освен това се мотаеше с чудовищата. Беше виждал кървища и това не го впечатляваше особено. Можеше ли да се справи? А аз? Една среща и вече започвах да мисля за проблеми, до които можеше и никога да не се стигне. Нищо чудно да започнем да не се харесваме още след първата вечер заедно. Случвало ми се бе и преди.
Взирах се в тила на Ричард и се чудех дали къдрите му са така меки, както изглеждат. Незабавна страст, притеснително, но не е толкова рядко явление. Добре де, за мен е рядко.
Остра болка прониза крака ми. Същият, който бе ухапан от подобната на ламия твар. Моля те, не! Облегнах се на плота. Ричард ме наблюдаваше озадачен.
Бръснах халата настрани. Кракът ми започваше да се подува и да добива червеникав цвят. Как не го бях забелязала?
— Споменах ли, че днес ме ухапа и ламия?
— Шегуваш се! — възкликна Ричард.
Поклатих глава.
— Мисля, че се налага да ме заведеш в болница!
Той се надигна и видя крака ми.
— Божичко! Седни веднага!
Започвах да се потя. В апартамента не беше горещо. Ричард ми помогна да легна на дивана.
— Анита, ламиите се смятат за изчезнали от двеста години. Никъде няма да намерим противоотрова!
Погледнах го изпитателно.
— Предполагам, че няма да излезем на среща.
— Не, дявол го взел, няма да си седя тук и да те гледам как умираш. Ликантропите не могат да бъдат отровени!
— Искаш да ме метнеш набързо до Стивън и да го оставиш да ме ухапе?
— Нещо такова.
— Предпочитам да умра!
Нещо проблесна в очите му — нещо, което не разгадах; болка, може би.
— Сериозно ли говориш?
— Да — прилив на гадене се надигна през мен като вълна. — Ще повърна! — Опитах се да стана и да стигна до банята, но паднах на белия килим и повърнах кръв. Яркочервена и прясна. Имах вътрешен кръвоизлив.
Дланта на Ричард на челото ми бе хладна, той ме обгърна с ръка през кръста. Повръщах, докато не се почувствах изпразнена и изтощена. Той ме вдигна на дивана. Стоях в тесен тунел от светлина, обкръжен от мрак. Мракът поглъщаше светлината и не можех да го спра. Усещах как се зарейвам. Не болеше. Дори не бях изплашена.
Последното, което чух, бе гласът на Ричард:
— Няма да те оставя да умреш! Приятна мисъл беше.
42.
Сънят започна.
Седях в средата на голямо легло с балдахин. Завесите бяха от тежко синьо кадифе, с цвета на нощно небе. Кадифените чаршафи бяха меки под пръстите ми. Носех дълга бяла рокля с дантели по яката и ръкавите. Никога не съм притежавала подобно нещо. В днешни времена няма такива.
Стените бяха облицовани с тапети в синьо и златно. Огромната камина гореше, разпръсквайки из стаята танцуващи сенки. Жан-Клод стоеше в ъгъла, окъпан в оранжева светлина и черни сенки. Носеше същата риза, в която го бях видяла за последно, онази с тюлената предница.
Тръгна към мен, а отсенките от огъня плуваха в косата му, по лицето, блестяха в очите му.
— Защо никога не ме обличаш в нещо смислено в тези сънища?
Той се поколеба.
— Не ти ли харесва нощницата?
— По дяволите, не.
Той се усмихна леко.
— Винаги си била сръчна с думите, ma petite!
— Спри да ми викаш така, мамка му!
— Както пожелаеш, Анита! — имаше нещо в начина, по който каза името ми, което изобщо не ми хареса.
— Какви си ги забъркал, Жан-Клод?
Той се изправи до леглото и разкопча първото копче на ризата си.
— Какво правиш?
Още едно копче и още едно, след това той измъкна ризата от панталоните си и я захвърли на пода. Голият му гръден кош бе съвсем малко по-розов от нощницата ми. Зърната му бяха бледи и твърди. Кичур тъмни косми растеше ниско на корема му и изчезваше в панталоните — бях очарована.
Той се покатери на леглото.
Отстъпих назад, притиснала към себе си бялата нощница като някоя героиня от лош викториански роман.
— Не се поддавам толкова лесно!
— Мога да усетя вкуса на страстта ти с езика си, Анита. Искаш да знаеш какво е усещането от кожата ми близо до голото ти тяло.
Изпълзях от леглото.
— Остави ме на мира, мамка му! Сериозно говоря.
— Това е само сън. Не можеш ли да се оставиш на страстта дори насън?
— При теб нещата никога не опират до „само сън“.
Той внезапно се изправи пред мен. Не го забелязах да се движи. Сключи ръце зад гърба ми и се озовахме на пода пред камината. Огън и сенки танцуваха по голата кожа на раменете му. Кожата му бе крехка, гладка и недокосната — толкова мека, че исках да я докосвам цяла вечност. Той се намираше върху мен, тежестта му ме притискаше, смачкваше ме на пода. Усещах линията, по която тялото му се сливаше с моето.