Седях и ми бе студено от глава до пети.
— И какво те кара да мислиш, че е можел да ме изнасили?
— Ти се събуди на черен чаршаф. Първият беше бял. Той те положи на него и започна да се съблича. Свали ти халата. Имаше кръв навсякъде. Той си нацапа лицето с нея, вкусваше я. Друг вампир му даде малък златен нож.
— Там е имало повече вампири, така ли?
— Беше като ритуал. Публиката явно бе важна. Той ти поряза китката и пи от нея, но ръцете му… Той докосваше гърдите ти. Казах му, че съм те донесъл при него, за да живееш, не за да те насилва.
— Това сигурно му е подействало отрезвяващо.
Ричард внезапно се смълча.
— Какво?
Той поклати глава.
— Кажи ми, Ричард. Сериозно говоря.
— Жан-Клод ме погледна, цялото му лице бе изпоцапано в кръв и каза: „Не съм чакал толкова време да взема насила онова, което искам да ми даде доброволно! Но е съблазнително!“ — и погледна надолу към теб, а на лицето му беше изписано нещо такова… Анита! Беше невероятно страшно. Той наистина вярва, че ще отидеш при него. Че ти ще го… обикнеш.
— Вампирите не могат да обичат.
— Сигурна ли си?
Погледнах го и отклоних очи. Взирах се през прозореца към дневната светлина, която тъкмо бе започнала да бледнее.
— Вампирите не могат да обичат. Не са способни на това.
— Откъде знаеш?
— Жан-Клод не ме обича.
— Може би те обича, доколкото е способен на това?
Поклатих глава.
— Къпал се е в моята кръв. Порязал ми е ръката. Това не е идеята ми за любов.
— Може да е неговата?
— Това е твърде дяволски странно за мен.
— Добре де, но признай, че може и да те обича поне доколкото е способен на това.
— Не.
— Плаши те мисълта, че той е влюбен в теб, нали?
Втренчих се през прозореца колкото можех по-старателно. Не исках да говоря за това. Исках да върна назад целия този проклет ден.
— Или има нещо друго, от което се страхуваш?
— Не знам за какво говорим.
— О, знаеш! — Ричард ми прозвуча твърде самоуверено. Не ме познаваше достатъчно, че да знае с такава сигурност.
— Кажи го на глас, Анита! Кажи го само веднъж и няма да изглежда толкова страшно!
— Нямам какво да казвам.
— Ще се опитваш да ме убедиш, че нито една част от теб не го иска? Нито едно парченце от теб не би отвърнало на любовта му?
— Не го обичам, в това поне съм сигурна.
— Но?
— Много си настоятелен — озъбих се.
— Да — призна Ричард.
— Добре, привлечена съм от него. Това ли искаше да чуеш?
— Колко привлечена?
— Това не ти влиза в проклетата работа!
— Жан-Клод ме предупреди да стоя далеч от теб. Просто искам да знам дали изобщо има смисъл да се занимавам. Ако си привлечена от него, може би е по-добре да стоя далеч.
— Той е чудовище, Ричард! Виждал си го. Не може да се обича чудовище.
— Ако беше човек?
— Той е егоистично, контролиращо копеле!
— Да, но ако беше човек?
Въздъхнах.
— Ако беше човек, може би щяхме да измислим нещо, но дори и жив, Жан-Клод би си останал същия кучи син! Не смятам, че щеше да се получи.
— Да, но дори няма да опиташ, защото той е чудовище.
— Той е мъртвец, Ричард, ходещ труп. Няма значение колко е красив или колко привлекателен, той си остава мъртвец. Не ходя на срещи с трупове! Едно момиче трябва да има все някакви стандарти!
— Значи без трупове — уточни Ричард.
— Без трупове.
— Ами ликантропите?
— Защо? Смяташ да ме пробуташ на приятелчето си ли?
— Просто ми е интересно къде прокарваш чертата.
— Ликантропията е заболяване. Човекът вече е преживял ужасяващо нападение. Все едно да обвиняваш жертва на изнасилване!
— Ходила ли си някога на срещи с превръщач?
— Не ми се е случвало.
— С какво друго не би се срещала?
— Твари, които не са били човеци поначало, предполагам. Наистина не съм мислила по въпроса. Откъде такъв интерес?
Той поклати глава.
— Просто ми е любопитно.
— Защо все още не съм ти ядосана?
— Може би, защото се радваш, че си жива, все едно на каква цена… — Той влезе в паркинга пред моя блок.
Колата на Лари чакаше на празен ход.
— Може и да се радвам, че съм жива, но ще те уведомя за цената, когато разбера каква е точно.
— Не вярваш на Жан-Клод ли?
— Не бих повярвала на Жан-Клод дори ако ми каже, че лунната светлина е сребриста.
Ричард се ухили.
— Съжалявам за срещата.
— Може да опитаме отново някой друг път.
— С удоволствие — съгласи се той.
Отворих вратата на колата и се надигнах разтреперана от студения вятър.
— Каквото и да се е случило, Ричард, благодаря, задето си ме наглеждал… — поколебах се, но допълних: И с каквото и да те държи Жан-Клод, прекъсни връзката. Бягай от него. Той ще те убие.