45.
Беше настъпил същинският мрак в нощта на Вси светии. Ние с Лари изпълнихме два ангажимента. Той бе вдигнал едното зомби, аз — другото. Той имаше още едно по програма, а аз — три. Приятна, нормална нощ.
Това, което Лари носеше, не бе нормално. Бърт ни окуражаваше за подходящо за празника облекло. Аз бях избрала пуловера. Лари си бе сложил карнавален костюм. Носеше син дънков гащеризон, бяла риза с навити ръкави, сламена шапка и работни ботуши. Когато го попитах, отвърна:
— Аз съм Хък Фин. Не приличам ли?
С червената коса и луничките наистина приличаше. По ризата му вече имаше кръв, но — нали е Хелоуин! По улиците имаше сума ти народ с изкуствена кръв по дрехите. Ние изглеждахме точно на място тази нощ.
Пейджърът ми се включи. Проверих — номерът беше на Долф. Дявол го взел.
— Кой е? — попита Лари.
— Полицията. Трябва да намеря телефон.
Той погледна към часовника на таблото на колата.
— Напред сме с графика. Какво ще кажеш за „Макдоналдс“ до магистралата?
— Страхотно! — надявах се да не е поредното убийство. Имах нужда от спокойна нормална нощ. В ушите ми отекваше куплет от песен, която се повтаряше непрестанно: „Жан-Клод ще умре тази нощ. Ти го предаде“.
Изглеждаше ми погрешно да го убия от безопасно разстояние. Да не го гледам в очите и да не дръпна аз спусъка, да не му дам шанс да ме убие първи… Честна игра и тинтири-минтири. Мамка му и честна игра: въпросът бе той или аз. Нали така?
Лари спря на паркинга на „Макдоналдс“.
— Ще ида да си взема кола, докато се обадиш. Ти искаш ли нещо?
Поклатих глава.
— Добре ли си?
— Да. Просто се надявам да не е поредното убийство.
— Исусе, не се бях сетил за това.
Излязох от колата. Лари влезе в заведението, а аз останах в малкото фоайе при монетния телефон. Долф вдигна на третото позвъняване.
— Сержант Стор!
— Анита е. Какво има?
— Най-сетне пречупихме юриста, който е давал сведения на вампирите.
— Страхотно — помислих си, че може да е поредното убийство!
— Не и тази вечер — вампирът има по-важна работа.
— Това пък какво трябва да значи?
— Планира да накара всички вампири в града да убиват хора на Хелоуин.
— Не може. Единствено Господаря на града е способен на това и то само ако е изумително силен.
— Така си и мислех. Възможно е вампирът да е луд. Хрумна ми нещо — нещо ужасно.
— А да имаш описание на вампира? — попитах.
— Вампирите — поправи ме Долф.
— Прочети ми го!
Чух шумолене на хартия, после:
— „Нисък, мургав, много любезен. Видях един друг вампир два пъти с шефа-вампир. Беше среден на ръст, индианец или мексиканец. Въздълга черна коса.“
Стиснах слушалката толкова здраво, че ръката ми се разтрепери.
— Вампирът казал ли е защо ще убиват хора?
— Искал да дискредитира законния вампиризъм. Не е ли това странен мотив за вампир?
— Аха — съгласих се. — Долф, това може и да се случи.
— Какво имаш предвид?
— Ако този вампир повелител успее да убие Господаря на града и да завземе властта преди изгрев, може да извърти номера си.
— Какво можем да направим?
Поколебах се, почти му казах дори да защити Жан-Клод, но това не бе проблем на полицията. Те трябваше да се грижат за законността и полицейката бруталност. Нямаше начин Оливър да бъде хванат жив. Каквото и да станеше тази нощ, трябваше да е постоянно.
— Говори ми де, Анита!
— Трябва да тръгвам, Долф!
— Знаеш нещо — кажи ми го!
Затворих. Изключих и пейджъра си. Позвъних в „Циркът на прокълнатите“. Приятен женски глас ми отговори:
— „Циркът на прокълнатите“, където се сбъдват всичките ви кошмари!
— Трябва да говоря с Жан-Клод, спешно е.
— Зает е в момента. Мога ли да предам съобщение?
Преглътнах с усилие, опитвайки се да не се развикам:
— Анита Блейк е на телефона, човешкият слуга на Жан-Клод. Кажи му да си домъкне задника незабавно!
— Аз…
— Ако не говоря с него, ще умрат много хора!
— Добре, добре! — Тя ме прехвърли на изчакване с осакатена версия на „Полет нависоко“ на Том Пети.
Лари излезе от заведението с картонена чаша в ръка.
— Какво става?
Поклатих глава. Борех се с желанието да заподскачам, но подозирах, че това няма да доведе Жан-Клод на телефона по-бързо. Стоях съвсем неподвижна, притиснала с една ръка стомаха си. Какво бях направила? Моля те, нека не е твърде късно!