— Ма petite?
— Благодаря ти, Боже!
— Какво е станало?
— Просто ме слушай. Един вампир повелител е на път към „Циркът“. Дадох му името и местонахождението ти. Казва се господин Оливър и е по-стар от всичко на света. По-стар е и от Алехандро. Всъщност според мен е неговият господар. Всичко е било номер, за да ме накарат да му предам града, и аз се хванах.
Жан-Клод мълча толкова време, че попитах:
— Чу ли ме?
— Наистина си искала да ме убиеш.
— Казах ти.
— Но сега ме предупреждаваш. Защо?
— Оливър иска да контролира града, за да може да прати всички вампири да убиват хора. Иска да се върне старото време, когато вампирите бяха преследвани. Каза, че легалният вампиризъм се разпространява твърде бързо. Съгласна съм с него, но не знаех какво има намерение да направи.
— Значи, за да спасиш безценните си хора, сега ще предадеш Оливър?
— Не е точно така. Дявол го взел, Жан-Клод, съсредоточи се върху важния въпрос в случая! Те са на път към теб. Може би вече са там. Трябва да се защитиш!
— За да спася хората.
— Освен това и за да спасиш вампирите си. Наистина ли искаш да попаднат под контрола на Оливър?
— Не. Ще предприема необходимото, ma petite! Поне ще се бием с тях. — Той затвори.
Лари се взираше в мен с ококорени очи.
— Какво по дяволите става, Анита?
— Не сега, Лари! — Извадих картичката на Едуард от торбата си. Нямах повече дребни монети. — Имаш ли четвъртак?
— Естествено. — Младият червенокоско ми връчи монетата без повече въпроси. Добър човек.
Набрах номера.
— Моля те, вдигни. Моля те, вдигни!
Той вдигна на седмото позвъняване.
— Едуард, Анита е.
— Какво е станало?
— Как ти се вижда възможността да убиеш двама вампири повелители, по-стари от Николаос?
Чух го как преглъща.
— Винаги се забавлявам прекрасно, когато си наоколо. Къде да се видим?
— „Циркът на прокълнатите“. Имаш ли резервна карабина?
— Не е в мен.
— По дяволите! Чакай ме пред заведението — и побързай! Тази вечер наистина ще нагазим до уши в лайна, Едуард!
— Звучи ми като страхотен начин за прекарване на Хелоуин!
— Ще се видим там.
— Довиждане и благодаря, че ме покани! — Каза го сериозно. Едуард е започнал като нормален наемен убиец, но хората са му били твърде лесни, така че минал на превръщачи и вампири. Не бе срещал твар, която да не може да убие, а какво е животът без малко предизвикателство?
Погледнах към Лари.
— Трябва да взема колата ти на заем.
— Няма да ходиш никъде без мен! Вярно, чух само твоята част от разговора — и няма да те изоставя!
Понечих да споря с него, но нямах време.
— Добре, да действаме!
Той се ухили. Беше доволен. Не знаеше какво ще стане тази нощ, срещу какво се изправяме. Аз знаех. И изобщо не бях щастлива.
46.
Стоях на входа на „Циркът“ и се взирах във вълната от костюми и бляскава човечност. Никога не бях виждала заведението така препълнено. Едуард стоеше до мен в дълго черно палто с маската на смърт. Смъртта облечена като Смърт; забавно, а? Носеше също и огнепръскачка с презрамки на гръб, едно узи и един господ знае колко още други оръжия, скрити по себе си. Лари изглеждаше блед, но целеустремен. Държеше в джоба си деринджъра ми. Не знаеше нищо за оръжията. Деринджърът бе само за спешни случаи, но не можех да оставя партньора си в колата. Другата седмица, ако бяхме още живи, щях да го заведа на стрелбището.
Една жена в костюм на птица ни подмина в облак от пера и парфюм. Трябваше да се вгледам внимателно, за да се убедя, че това е само костюм. Тази вечер бе нощта, когато всички превръщачи можеха да излязат на открито и хората само щяха да кажат: „Хубав костюм!“
Беше нощта на Хелоуин в „Циркът на прокълнатите“. Всичко бе възможно.
Жилава чернокожа дама пристъпи към нас, носеше само бикини и сложна маска. Трябваше да се приближи плътно до мен, за да я чуя над шума на тълпата.
— Жан-Клод ме прати да ви заведа при него!
— Коя си ти?
— Рашида!
Поклатих глава.
— На Рашида й откъснаха ръката преди два дни! — и се взрях в идеалната кожа на рамото й. — Не може да си тя!
Жената вдигна маската си, така че да погледна лицето й — след това се усмихна.
— Заздравяваме бързо.
Знаех, че ликантропите оздравяват бързо, но не чак толкова, не и след такива рани. Живей и се учи.
Последвахме нейните полюшващи се бедра сред тълпата. Хванах здраво Лари за ръката.
— Стой плътно до мен тази нощ!
Той кимна. Запромъквах се през тълпата, държейки го като дете или любовник. Не можех да понеса мисълта, че той може да пострада. Не, не беше вярно. Не можех да понеса мисълта, че може да го убият. Смъртта щеше да бъде голямото страшилище тази нощ.