Разнесоха се отделни викове:
— Да… моля…
— Спри го! — помолих.
— Това е неговият миг, ma petite! He мога да го спра.
— Предлагам ви сбъдването на всички мрачни мечти в наглите обятия, приятели! Присъединете се към нас!
Мракът зашушна с движение. Лампите светнаха, немалко от публиката напускаха местата си. Хората се катереха през перилата. Те идваха да прегърнат смъртта.
Всички застинаха под светлината. Заозъртаха се като сомнамбули, събудени от съня. Някои изглеждаха притеснени, но един мъж близо до перилата сякаш всеки миг щеше да заплаче като че ли му е било отнето бляскаво видение. Хълцаше. Какво ли бе видял в думите на Оливър? Какво бе усетил? Боже, спаси ни от това!
Заедно със светването на лампите можах да видя и какво са местили, докато чакахме зад завесите. Приличаше на мраморен олтар с водещи нагоре по него стъпала. Намираше се между двата подиума и очакваше. Какво ли? Обърнах се да попитам Жан-Клод, но нещо се случваше.
Рашида се отдалечи бавно от подиума и се приближи до перилата и до хората. Стивън, облечен в нещо като плувки-прашки, закрачи към отсрещната страна на арената. Почти голото му тяло бе гладко и съвършено като нейното. „Бързо оздравяваме“ — бе казала тя.
— Дами и господа, ще ви дадем няколко секунди да се съвземете от първата магия за вечерта. След това ще ви покажем някои от тайните си!
Тълпата се връщаше по местата си. Един разпоредител помогна на плачещия мъж да заеме своето. Публиката затаи дъх. Никога не бях виждала толкова голяма тълпа да се смълчава дотолкова. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
— Вампирите са способни да призовават животни на помощ. Моето животно е вълкът! — Жан-Клод обиколи подиума, демонстрирайки вълците. Стоях под прожектора и не бях сигурна какво да правя. Не бях на показ, просто бях видима.
— Но мога да призовавам и човешкия братовчед на вълка. Върколака! — Вампирът махна широко и плавно с ръка. Засвири музика — тиха и басова в началото, след това се надигна до буйно кресчендо.
Стивън падна на колене. Обърнах се — Рашида също беше на земята. Те щяха да се преобразят направо тук, пред публиката. Досега не бях виждала превръщач в действие… Трябва да призная, че бях малко… любопитна.
Стивън беше на четири крака. Голият му гръб се изви от болка. Дългата му руса коса помете земята. Кожата на гърба му се раздвижи като вода, гръбнакът стърчеше в средата. Младежът протегна ръце, сякаш се покланяше и притисна лице в земята. Кости пронизаха дланите му. Той простена. Под кожата му като пълзящи животинчета се движеха… неща. Гърбът му се изви нагоре, сякаш се издуваше като палатка сам по себе си. Козина поля тялото му, разпростирайки се невероятно бързо, като на филм с липсващи кадри. Кости и някаква гъста, чиста течност бликаха от кожата му. Форми се напрягаха и късаха отдолу. Мускулите се гърчеха като змии. Костите навлизаха в плътта и излизаха от нея с тежки, влажни звуци. Изглеждаше така, сякаш вълчата форма си проправя с мъка път през тялото на мъжа. Козината растеше все по-бързо и по-бързо, беше с цвят на тъмен мед. Тя скриваше някои от промените, за което бях благодарна.
От гърлото на Стивън се изтръгна нещо средно между вой и вик. И най-сетне ето я същата човековълча форма от нощта, когато се сражавахме с гигантската кобра. Вълкочовекът вдигна муцуна към небето и нададе вой. От звука цялата настръхнах.
Втори вой отекна от отсрещната страна на арената. Обърнах се трескаво — ето ти втора вълча форма, но тази бе черна като нощ. Рашида?
Публиката ръкопляскаше бясно, тропаше с крака и крещеше.
Върколаците припълзяха обратно към подиума. Те се присвиха в основата, по един от всяка страна.
— Нямам толкова зрелищно нещо за показване прожекторите се върнаха върху Оливър. — Змията е моето животно… — Ламията се уви около него, съскайки достатъчно силно, за да се чуе чак сред публиката. Стрелна раздвоения си език и облиза боядисаното му в бяло ухо.
Той махна към подножието на подиума. Две фигури с черни качулки стояха от двете страни, с лица скрити в сенките.
— Това са моите твари, но нека ги запазим като изненада! — Оливър погледна към нас. — Да започваме!
Лампите отново угаснаха. Преборих се с желанието да посегна към Жан-Клод в гъстия мрак.
— Какво става?
— Битката започна — отвърна той.
— Как?
— Не сме планирали останалата част от вечерта, Анита. Ще бъде като всяка битка — хаотична, яростна и кървава.
Светлините плавно набираха сила, докато шатрата не остана окъпана в смътно сияние, като призрачен здрач.
— Започва се — прошепна Жан-Клод.