Взирах се надолу към Жан-Клод. Той отвърна на погледа ми. Тъмносините му очи бяха прекрасни, както винаги.
— Няма да го сторя — казах.
— Все още ли те е грижа за него? След всичко, което ти причини?
Кимнах.
— Довърши го, веднага, иначе аз ще го убия бавно. Ще късам парченца плът от костите му, но няма да го убивам. Докато сърцето и главата му са невредими, той няма да умре, все едно какво му причинявам!
Погледнах към Жан-Клод. Не бих могла да стоя и да гледам как Оливър го измъчва, не и ако можех да му попреча. Не беше ли по-добра чистата смърт? Не беше ли?
Взех кола от ръката на древния кръвопиец.
— Ще го направя.
Той се усмихна:
— Взе мъдро решение. Жан-Клод би ти благодарил, ако можеше.
Взирах се в победения вампир, стиснала кола с една ръка. Докоснах гърдите му точно над белега от изгаряне. Ръката ми се оцапа с кръв.
— Направи го, сега! — нареди Оливър.
Обърнах се към него, посягайки с лявата си ръка за чука. Щом той ми го подаде, забих ясеновия кол в гърдите му.
Карл изпищя. Кръв плисна от устата на Оливър. Той сякаш замръзна като че ли не можеше да се движи с кол в сърцето, но не беше мъртъв — още не. Забих пръсти в гърлото му и дръпнах, откъсвайки големи парчета плът, докато не видях гръбнака, лъскав и влажен. Увих пръсти около гръбначния стълб и го изскубнах. Главата на вампира се килна встрани, задържана от няколко ивички месо. Откъснах я и я захвърлих през арената.
Карл Ингър лежеше до олтара. Коленичих до него и се опитах да напипам пулса му, но не го намерих. Смъртта на Оливър бе убила и него.
Алехандро дойде да застане до мен.
— Ти се справи, Анита! Знаех си, че ще го убиеш! Знаех си, че ще успееш!
Вдигнах глава към него.
— Сега убий Жан-Клод и ще управляваме града заедно!
— Да.
Замахнах нагоре преди дори да се замисля — преди той да ми прочете мислите. Пъхнах ръка в гърдите му. Ребрата изпукаха и ме одраха. Стиснах туптящото му сърце и го смачках.
Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и ме болеше. Издърпах сърцето му през дупката. Той падна с ококорени и изненадани очи. Паднах заедно с него.
Борех се да си поема дъх. Не можех да дишам, не можех! Лежах върху господаря си и усещах как сърцето ми бие и за двамата. Той нямаше да умре. Стиснах гърлото му с две ръце и започнах да мачкам. Усетих как пръстите ми потъват в плътта, но болката ме поглъщаше. Давех се с кръв — нашата кръв.
Пръстите ми се вцепениха. Не можех да отгатна дали стискам или не. Не чувствах нищо, освен болката. След това дори тя ми се изплъзна, а аз падах, падах в непозналия светлина мрак, който нямаше да я познае и занапред…
48.
Събудих се, втренчена в мръснобял таван. Известно време просто мигах срещу него. Слънцето чертаеше топли квадрати по одеялото. Леглото имаше метални перила. В ръката ми бе забита иглата на интравенозна система.
Болница — значи не бях мъртва. Каква изненада!
На масичката до леглото имаше цветя и цял наръч лъскави балони. Лежах известно време, наслаждавайки се на факта, че не съм мъртва.
Вратата се отвори и в началото виждах само огромен букет цветя. След това те се спуснаха надолу и ето ти го Ричард.
Мисля, че спрях да дишам. Можех да усетя пулсирането на кръвта във вените ми. В главата ми се разнасяше тихо бучене. Не, нямаше да припадна. Никога не припадам. Най сетне успях да кажа:
— Ти си мъртъв.
Усмивката му избледня.
— Не, не съм.
— Видях как Оливър ти разкъса гърлото! Виждах го пред себе си като втори наслагващ се образ. Виждах го как се дави и умира. Открих, че мога да седна. Стегнах се и иглата на системата се размърда под кожата ми, а лепенката се опъна. Истинско беше. Нищо друго не ми изглеждаше реално.
Ричард вдигна ръка към гърлото си, след това се овладя. Преглътна с такова усилие, че дори аз го чух.
— Видя как Оливър ми разкъсва гърлото, но това не ме уби.
Взирах се в него. На бузата му нямаше лепенка. Малкото порязване се бе излекувало.
— Никой човек не би могъл да преживее подобно нещо — казах тихо.
— Знам… — Той изглеждаше невероятно тъжен, когато го каза.
Паника стегна гърлото ми така, че не можех да си поема дъх.
— Какво си ти?
— Ликантроп.
Поклатих глава:
— Знам как усещам ликантропите и как се движат. Ти не си такъв.
— Напротив.
Продължих да клатя глава.
— Не.
Той дойде по-близо до леглото. Държеше цветята несръчно, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
— Аз съм втори в йерархията след водача на глутницата. Мога да мина за човек, Анита. Добър съм в това!