Выбрать главу

— Ти ме излъга.

Ричард поклати глава:

— Не исках.

— Тогава защо го направи?

— Жан-Клод нареди да не ти казвам.

— Защо?

Върколакът сви рамене:

— Според мен, защото знаеше, че няма да ти хареса. Ти не прощаваш измамата. Той го знае.

Дали Жан-Клод би съсипал с умисъл потенциалната връзка между Ричард и мен? Аха.

— Ти ме попита с какво ме държи Жан-Клод. Ето с това. Водачът на глутницата ми ме прати при него, при условие че никой няма да открие какво съм аз.

— Защо да си толкова специален?

— Не позволяват на ликантропите да обучават деца, пък и когото и да било друг, ако става въпрос.

— Ти си върколак.

— Това не е ли по-добре, отколкото да съм мъртвец?

Очите му все още бяха идеално кафяви. Къдрите се спускаха около лицето му. Исках да го помоля да седне, да ме остави да прокарам пръсти през косата му, да я отметна назад от прелестното му лице…

— Аха, доста по-добре е, отколкото да си мъртвец.

Той издиша така, сякаш бе затаил дъх. Усмихна се и ми подаде цветята.

Взех ги, понеже не знаех какво друго да направя. Бяха червени карамфили.

Карамфилите ухаеха като сладка-подправка. Ричард беше върколак. Втори по ред след водача на глутницата. Можеше да минава за човек. Взирах се в него. Протегнах ръка към него. Той я пое и дланта му бе топла, плътна и жива.

— Сега, след като установих защо ти не си мъртъв, защо не съм мъртва аз?

— Едуард ти правеше сърдечен масаж, докато не пристигна линейката. Докторите нямат представа какво е накарало сърцето ти да спре, но няма видими проблеми.

— Какво казахте на полицията за всичките онези трупове?

— Какви трупове?

— О, стига де, Ричард!

— По времето, когато пристигна линейката нямаше излишни трупове.

— Публиката видя всичко.

— Да, но кое беше истина и кое — илюзия? Полицията получи стотици различни версии от публиката. Подозират, но не могат да докажат нищо. „Циркът“ е затворен, докато властите не се уверят, че е безопасен.

— Безопасен ли? — засмях се аз.

Ричард сви рамене:

— Е, поне толкова безопасен, колкото винаги е бил.

Издърпах ръка от хватката му и с две ръце поднесох букета към лицето си, за да го помириша отново.

— А Жан-Клод… жив ли е?

— Да.

Заля ме огромна вълна на облекчение. Не исках да е мъртъв. Не исках Жан-Клод да е мъртъв. Мамка му.

— Значи все още е Господар на града. А аз все още съм обвързана към него.

— Не — отвърна Ричард. — Жан-Клод ми каза да ти предам следното. Свободна си. Белезите на Алехандро един вид са анулирали неговите. Не можеш да служиш на двама господари, така каза той.

Свободна? Свободна ли бях? Взирах се в Ричард.

— Не може да е толкова лесно!

Той се засмя:

— На това ли му викаш лесно?

Вдигнах очи и се усмихнах.

— Добре де, не беше лесно, но не мислех, че като изключим смъртта, нещо друго би могло да разкара Жан-Клод от гърба ми!

— Щастлива ли си, че белезите ги няма?

Понечих да кажа: „Разбира се!“, но се спрях. В изражението на Ричард имаше нещо много сериозно. Той знаеше какво означава да ти се предлага власт. Да бъдеш заедно с чудовищата. Можеше да е и ужасно, и прекрасно.

Накрая отвърнах:

— Да.

— Наистина?

Кимнах.

— Не ми се струваш особено ентусиазирана!

— Знам, че би следвало да подскачам от радост, но просто се чувствам изпразнена.

— Преживя доста през последните няколко дни. Полага ти се да си малко объркана.

Защо не бях щастлива, че съм се отървала от Жан-Клод? Защо не бях облекчена, че вече не съм ничий човешки слуга? Защото щеше да ми липсва? Глупаво. Смешно. Вярно.

Когато ти стане твърде трудно да мислиш за нещо, мисли за нещо друго.

— Значи сега всички знаят, че си върколак.

— Не.

— Нали си бил в болница, а вече си се оправил. Смятам, че биха се досетили!

— Жан-Клод ме държа скрит, докато се оправих. Това ми е първият ден на крак и на свобода.

— Колко време съм била в безсъзнание?

— Една седмица.

— Шегуваш се!

— Беше в кома три дни. Докторите още не знаят какво те е накарало да започнеш да дишаш самостоятелно.

Значи бях отишла ей толкова близо до голямото Отвъд. Не си спомнях нито тунел със светлина, нито успокоителни гласове. Чувствах се измамена.

— Не си спомням.

— Беше в безсъзнание — не се очаква да помниш.

— Седни, преди да ми се изкълчи врата да гледам нагоре към теб!

Ричард си придърпа стол и седна до леглото с усмивка. Беше приятно да ми се усмихва.

— Значи си върколак.

Той кимна.

— Как стана това?

Той се втренчи в пода, после вдигна очи. Изражението му бе тъй сериозно, че съжалих, задето съм попитала. Очаквах някаква страховита история за преживяно ужасно нападение.