— Ами, улучих лоша партида серум срещу ликантропия.
— Какво си направил?
— Чу ме добре. — Той изглеждаше притеснен.
— Кофти ваксина значи?
— Да.
Усмивката ми ставаше все по-широка и по-широка.
— Не е смешно — намекна Ричард.
Поклатих глава.
— Не, не е… — Знаех, че очите ми блестят и вложих всички сили да не се разсмея на глас. — Трябва да признаеш обаче, че е много иронично!
Върколакът въздъхна:
— Така ще те заболи. Давай, смей се!
Така и направих. Смях се, докато не ме заболя и Ричард се присъедини към мен. Смехът също е заразен.
49.
По-късно същия ден пристигнаха дузина бели рози с бележка от Жан-Клод. На нея пишеше: „Свободна си от мен, ако така решиш. Но се надявам, че искаш да ме видиш не по-малко, отколкото аз — теб. Само от теб зависи. Жан-Клод“.
Дълго време се взирах в цветята. Накрая накарах една сестра да ги подари на някой друг или да ги изхвърли, въобще — да прави с тях, каквото си реши. Просто исках да ми се махнат от очите. Така значи, все още бях привлечена от Жан-Клод. Може би дори, в някое тъмно ъгълче на душата си, мъничко го обичах. Нямаше никакво значение. Любовта към чудовищата винаги свършва зле за хората. Това е природен закон.
Което ме връща към Ричард. Той беше едно от чудовищата, но поне бе жив. Значително подобрение спрямо Жан-Клод. А беше ли той по-малко човек от мен самата: кралица на зомбитата, убийца на вампири, некромант? Коя бях аз, та да се оплаквам?
Не знам какво бяха направили с всичките телесни части, но никой полицай не дойде да разпитва за тях. Независимо дали бях спасила града или не, това все пак си оставаше убийство. Според закона Оливър не бе сторил нищо, с което да си заслужи смъртта.
Излязох от болницата и се върнах на работа. Лари се задържа. Учи се как да ловува вампири, Бог да му е на помощ.
Ламията наистина се оказа безсмъртна. Което, предполагам, означава, че ламиите не са измрели. Вероятно просто винаги са си били редки. Жан-Клод й извади зелена карта и я нае на работа в „Циркът на прокълнатите“. Не знам дали й позволи да се размножава или не. След излизането си от болницата не съм доближавала до „Циркът“.
Ние с Ричард най-сетне излязохме на първата си среща. Задоволихме се с нещо относително традиционно — вечеря и кино. Ще ходим на пещера другата седмица. Той обеща да няма подводни тунели. Устните му са най-меките, които някога съм целувала. Е, какво, расте му козина веднъж месечно. Никой не е съвършен.
Жан-Клод не се е отказал. Продължава да ми праща подаръци. Аз пък продължавам да ги връщам. Ще трябва да му отказвам, докато не се предаде или докато адът не замръзне, което от двете се случи първо.
Повечето жени се оплакват, че не са останали достатъчно свободни, хетеросексуални мъже. Аз пък просто бих искала да срещна някой, който е човек.