Выбрать главу

— Жан-Клод ми нареди да те чакам… — младежът говореше тихо и колебливо. В него имаше нещо… някакво почти детинско излъчване. Освен това си умирам за чифт сини очета.

— Как се казваш? — попитах. Винаги е добре да знаеш с кого си имаш работа.

Усмивката му се разшири:

— Стивън, казвам се Стивън! — подаде ми ръка и се здрависахме.

Дланта му бе мека, но здрава, не подсилена от черен труд, а от упражнения във фитнеса. Не прекалено. Достатъчно за твърдост, недостатъчно за взривяваща хватка. Мъжете с ръст колкото моя не бива да се занимават сериозно с културизъм. Може да изглеждат добре по плувки, но в обикновени дрехи добиват вид на деформирани джуджета.

— Последвай ме, моля! — каза го като сервитьор, но когато навлезе в тълпата, тръгнах след него.

Поведе ме към голяма синя шатра. Приличаше на старомодно шапито на цирк. Такива бях виждала само на снимки и по филмите.

Отвън един тип в палто на райета се провикваше:

— Почти е време за шоуто, народе! Покажете си билетите и влизайте вътре! Вижте най-голямата кобра на света! Вижте как страховитата змия прави изумителни номера, водена от прелестната змиеукротителка Шахар! Гарантираме ви, че никога няма да забравите това представление!

Имаше и опашка от хора, които си подаваха билетите на младо момиче. То ги късаше на две и им връщаше половинката.

Стивън уверено подмина опашката, без да чака. Тук-там ни погледнаха мръсно, но момичето ни кимна. И влязохме вътре.

Цял букет подпори и въжета минаваха отвътре чак до върха на шатрата. Беше огромна. Почти всички места бяха заети. Добре продадено представление. Уха-ха!

Синьо перило образуваше кръг в средата. Цирк с една арена.

Стивън се промуши покрай коленете на поне дузина души, за да стигне до стъпалата. Тъй като бяхме на дъното, нагоре бе единственият път за нас. Последвах водача си по циментовите стъпала. Шатрата може и да приличаше на цирково шапито, но подпорите и стъпалата бяха постоянни. Мини-колизеум.

Коленете ми са зле, което означава, че мога да тичам на равна повърхност, но ако ме сложите пред стълбище, ще ме боли. Изобщо не се и опитах да следвам плавната, бърза крачка на Стивън. Но се насладих на начина, по който джинсите прилепваха към стегнатия му задник. Търсех си извинения.

Разкопчах коженото яке до долу, но не го свалих. Пистолетът ми щеше да се покаже. По гърба ми се стичаше пот. Топях се.

Стивън погледна през рамо да види дали го следвам — или може би за окуражаване. Стрелна ме с усмивка, която просто изтегляше устните назад и оголваше резците, малко като озъбване. Спрях насред стълбището и се загледах в пъргавото му изкачване нагоре. В Стивън имаше енергия, сякаш въздухът кипеше незабележимо около него. Превръщач. Някои ликантропи са по-добри от други в прикриването на същността си. Стивън не беше сред добрите. Или може би просто не му пукаше дали ще разбера. Напълно възможно.

Ликантропията е заболяване — като СПИН например. Суеверие е да се притесняваш от човек, преживял инцидент. Повечето оцелели след нападение стават превръщачи. Не е въпрос на избор. Тогава защо престанах да харесвам толкова Стивън сега, когато знаех истината? Предубедена — moi?

Той ме изчака на върха на стълбите, все още хубав като картинка, но около него витаеше стаената в твърде малко пространство енергия — сякаш моторът му виеше на високи обороти, свален от скорост. Какво ли караше Жан-Клод да държи на заплата превръщач? Може би беше най-добре да го попитам лично?

Стъпих горе до Стивън. Сигурно на лицето ми се бе изписало странно изражение, защото той попита:

— Какво не е наред?

Поклатих глава:

— Нищо особено.

Не мисля, че ми повярва. Но се усмихна и ме поведе към една построена почти изцяло от стъкло будка с окачени отвътре дебели завеси, които скриваха случващото се зад прозорците. За целия външен свят изглеждаше като миниатюрна телевизионна станция.

Стивън отиде до вратата с перде и я отвори. Задържа я и ми махна да влизам.

— Не, ти пръв — възразих.

— Проявявам джентълменско поведение! — каза той.

— Не ми е нужно някой да ми отваря вратата. И аз си имам ръце, много благодаря.

— Феминистка, леле-мале!

Честно казано, просто не исках кумчо Стивън зад гърба си. Но ако искаше да си мисли, че съм твърда феминистка, нямах нищо против. Беше по-близо до истината от много други неща.

Той влезе през вратата, а аз погледнах назад към арената. Оттук изглеждаше доста по-малка. Мускулести мъже, облечени в бляскави набедрени препаски издърпаха на голите си рамене каручка. В нея имаше две неща: огромна бамбукова кошница и тъмнокожа жена. Жената бе издокарана в холивудска версия на дрешките на танцьорка. Гъстата й черна коса се спускаше като наметало чак до глезените. Стройни ръце, малки черни длани, които разрязваха въздуха в изящни движения… Танцуваше пред количката. Костюмът й беше фалшив, но тя самата — не. Знаеше как да танцува, не за съблазняване, макар че и то е част от омаята, а за сила. Танците първоначално са служели за призоваване на един или друг бог; повечето хора забравят това.