По гърба ми полазиха тръпки и се пъхнаха под косата. Потреперих, както си стоях и се потях от горещината. Какво имаше в кошницата? Глашатаят отвън бе споменал гигантска кобра, но на света няма такава змия, на която да й трябва толкова голяма кошница. Дори и анакондата, най-тежката змия на света, не се нуждае от вместилище, високо над десет стъпки и дълго поне двадесет.
Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и се обърнах. Стивън стоеше кажи-речи долепен до мен и се усмихваше.
Преглътнах си пулса обратно в гърлото и го стрелнах със злобен поглед. Бях направила на голям въпрос факта, че не го искам зад гърба си и след това го оставих да се прокрадне зад мен. Много умно, Анита, наистина умно! Понеже ме беше изплашил, му се ядосвах. Нелогично, но беше по-добре да си ядосан, отколкото уплашен.
— Жан-Клод е ей там вътре — каза младежът. Усмихна се, а в сините му очи имаше съвсем човешка искрица смях.
Озъбих му се, наясно, че се държа детински, но не ми пукаше.
— След теб, косматолики!
Смехът му угасна. Взря се в мен съвсем сериозно.
— Откъде разбра? — гласът му бе несигурен и крехък. Много от ликантропите се гордеят със способността си да минават за хора.
— Лесно беше — отвърнах. Което не беше самата истина, но исках да го нараня. Детинско, непривлекателно, честно.
Внезапно лицето му стана съвсем юношеско. Очите му се изпълниха с несигурност и болка. По дяволите.
— Виж, прекарвам доста време около превръщачи, така че просто знам къде да гледам, ясно?
Защо ли исках да му върна самоувереността? Защото знаех какво е да си аутсайдер. Вдигането на мъртви кара доста хора да ме нареждат в една редица с чудовищата. Има дори дни, в които приемам подобни мнения.
Той още ме зяпаше с наранените си чувства като отворена рана в очите. Ако се разплачеше, смятах да си тръгна.
Стивън се обърна, без да каже и дума повече и влезе през отворената врата. Позяпах я известно време. Откъм зрителите се разнесоха възхитени възклицания и изумени въздишки. Обърнах се и го видях. Беше змия — но не просто „най-голямата кобра на света“, а най-голямата проклета змия, която съм виждала някога. Тялото й беше нашарено с мътни сиво-черни и мръснобели ивици. Люспите блестяха под светлината на прожекторите. Главата й беше широка поне петдесетина сантиметра. Няма толкова големи змии. Кобрата разтвори качулката си — с размер на сателитна чиния. Изсъска и си показа езика, приличен на черен камшик.
Бях изкарала един семестър херпетология в колежа. Ако змията бе дълга осем стъпки или по-малко, щях да предположа, че е египетска ивичеста кобра. Не бих си спомнила точното научно название дори ако от това ми зависеше животът.
Чернокожата танцьорка легна на земята пред влечугото и опря чело в пода. Знак на подчинение от нея за змията. За нейния бог. Исусе Христе!
Жената се изправи и започна да танцува, а кобрата я гледаше. Дългокосата красавица се беше обрекла на жива флейта за късогледата твар. Не исках да видя какво ще стане, ако сбърка стъпките. Отровата не би подействала достатъчно бързо, за да я убие навреме.
Зъбите на змията бяха толкова дяволски големи, че щяха да разпорят змиеукротителката като мечове. Тя щеше да умре от шок и кръвозагуба много преди отровата да й подейства.
В центъра на арената ставаше нещо. Магия запълзя нагоре по гърба ми. Магия ли държеше змията под контрол, магия ли я призоваваше… или магия създаваше самата змия? Дали тя притежаваше свои собствени сили? Дори не знаех как да я нарека. Приличаше на кобра — вероятно наистина най-голямата на света, — но аз дори не разполагах с название за нея. Бог с малко „б“ би свършило работа, но не беше съвсем точен термин.
Поклатих глава и се извърнах встрани. Не исках да гледам представлението. Не исках да стоя тук, а магията да тече мека и студена по кожата ми. Ако змията не беше безопасна, Жан-Клод щеше да я затвори в клетка, нали? Да-а, бе.
Обърнах гръб на змиеукротителката и най-голямата кобра на света. Исках да говоря с Жан-Клод и да си обирам крушите от това място.
Отворената врата бе изпълнена с мрак. Вампирите не се нуждаят от лампи. А ликантропите? Нямах представа. Леле, толкова имах да уча! Якето ми бе разтворено докрай, идеално за бързо вадене на оръжие. Макар че, казано честно, ако тази нощ ми потрябваше да вадя бързо пистолета, значи бях затънала в лайна до шия.