Поех си дълбоко дъх и издишах. Нямаше смисъл да отлагам. Пристъпих през вратата и навлязох в подканващия мрак, без да погледна назад. Не исках да виждам какво става на арената. Истината беше, че не исках да видя какво се случва и в мрака. Но имах ли друг избор? Вероятно не.
6.
Стаята приличаше на килер със завеси вместо стени. В стаения мрак нямаше никой друг освен мен. Къде бе изчезнал Стивън? Да беше вампир, да повярвам в номера с изпаряването, но ликантропите не умеят да се топят във въздуха. Така че явно имаше втора врата.
Ако аз бях построила тази стая, къде щях да сложа вътрешния вход? Отговор: на противоположната на външния вход стена. Дръпнах завесите. Да, под тях имаше врата. Елементарно, скъпи ми Уотсън!
Вратата бе тежка, дървена, с някакви лози, гравирани по нея. Дръжката беше бяла, с малки розови цветенца в средата. Ужасно женствена врата. Разбира се, нищо не пречи на мъжете да харесват цветя. Абсолютно нищо. Чисто сексистки коментар. Забравете, че съм си го помислила.
Не си извадих пистолета. Виждате ли, не съм пълна параноичка.
Завъртях дръжката и отворих вратата навътре. Продължаха да я бутам, докато не се удари в стената. Зад нея не се криеше никой. Добре.
Тапетите бяха мръснобели с тънки сребърни, златни и медни мотиви по тях. Общият ефект бе смътно ориенталски. Килимът беше черен. Не знаех, че произвеждат килими в този цвят. По-голямата част от стаята заемаше легло с балдахин. Скриваха го черни тюлени завеси. Леглото ставаше мъгливо, неясно, като сън. Някой спеше в гнездото от черни покривки и пурпурни чаршафи. Част от гол гръден кош подсказваше, че това е мъж, но вълната кестенява коса скриваше лицето му като завеса. Всичко изглеждаше смътно нереално, сякаш спящият чакаше филмовите камери да се завъртят.
До стената отсреща бе поставен диван с разхвърляни по него кървавочервени възглавници. Подходящо тапицирана пейка декорираше другата стена. Стивън се бе сгушил на пейката. Жан-Клод седеше в единия ъгъл на дивана. Носеше черни джинси, пъхнати във високи до коленете кожени ботуши, боядисани в тъмно, почти кадифено черно. Ризата му бе с висока дантелена яка, закопчана на врата с голяма колкото палец рубинена брошка. Черната му коса бе точно толкова дълга, че да се къдри около дантелената яка. Ръкавите бяха свободни и бухнали, стегнати в китките, с дантела, изливаща се върху дланите така, че се виждаха само връхчетата на пръстите.
— Откъде ги купуваш тия ризи? — попитах.
Той се усмихна.
— Не ти ли харесва? — и плъзна длани по гърдите си, спирайки за миг пръсти над зърната. Това беше покана. Можех да се пресегна, да докосна бялата тъкан и да проверя дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда.
Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам. Погледнах към Жан-Клод. Той се взираше в мен с тези негови полунощно-сини очи. Миглите му бяха като черна дантела.
— Тя те желае, Господарю — обади се Стивън с насмешлив тон и присмех. — Надушвам копнежа й.
Жан-Клод извърна леко глава и се взря в младежа.
— Аз също… — Каза го тъй невинно, но с такъв подтекст… Гласът му се понесе из стаята, нисък и пълен с ужасяващи обещания.
— Нямах нищо лошо наум, господарю, нищо лошо! — Стивън ми се стори уплашен. Не можех да го виня.
Жан-Клод се извърна към мен, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му все още бе красиво, заинтригувано и развеселено.
— Не се нуждая от защитата ти!
— О, аз пък мисля, че ти трябва!
Обърнах се бързо и забелязах друг вампир, изправен зад гърба ми. Не бях чула вратата да се отваря.
Тя ми се усмихна, без да показва зъби. Номер, който научават по-старите вампири. Беше висока и слаба, с тъмна кожа и дълга черна коса, която се вихреше чак до кръста й. Носеше пурпурни ластични панталонки, прилепнали толкова плътно, че ясно си личеше, че отдолу няма бельо. Горнището й беше от червена коприна, свободно и обемисто, с тънки презрамчици, които го придържаха на място. Изглеждаше като горнище на секси пижамка. Костюма довършваха червени сандали на висок ток с тънка златна верижка, закопчана с един диамант. Първото нещо, което ми дойде на ума беше „екзотична“. Плъзна се към мен с усмивка.
— Това заплаха ли е? — попитах.
Вампирката спря пред мен.
— Още не… — В гласа й се долавяше следа от някакъв друг език. Нещо по-мрачновато, с търкалящи се, натъртени звуци.
— Стига толкова — каза Жан-Клод.
Тъмнокожата дама се обърна, черната коса се развя като воал зад гърба й.
— Не мисля!