— Ясмийн! — И една дума стигаше: ниска и натежала от предупреждение.
Ясмийн се засмя — груб звук, като чупене на стъкло. Спря точно пред мен, закривайки ми гледката към Жан-Клод. Протегна ръка към мен и аз отстъпих назад, извън обсега й.
Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби и посегна отново. Пак отстъпих, но вампирката внезапно ме връхлетя, по-бързо отколкото можех да мигна, по-бързо, отколкото можех да вдишам. Сграбчи ме за косата и ми изви назад врата. Връхчетата на пръстите й докосваха черепа ми. С другата си ръка ме хвана за брадичката, забивайки в плътта ми пръсти като метални куки. Лицето ми бе приклещено между дланите й, затворено в капан. Освен да извадя оръжието си и да я гръмна, нямаше какво друго да направя. А ако можех да съдя по скоростта на движенията й, никога не бих успяла да докопам пистолета навреме.
— Разбирам защо я харесваш. Толкова е хубава, тъй деликатна… — вампирката се обърна странично към Жан-Клод, почти обръщайки ми гръб, но все още държейки главата ми неподвижна. — Никога не съм си представяла, че ще прибереш човек… — Прозвуча така, сякаш бях улично куче.
Ясмийн пак се извърна към мен. Притиснах деветмилиметровия в гърдите й. Все едно колко бе бърза, щеше да пострада, ако пожелаех. Мога да усещам в мислите си колко е стар даден вампир. Отчасти е естествена способност, отчасти се дължи на упражненията. Ясмийн беше стара — по-стара от Жан-Клод. Бях готова да се обзаложа, че е над петстотингодишна. Ако бе новоумряла, мунициите от технологичната ера щяха да разкъсат от упор сърцето й и да я убият. Но при условие, че бе надвишила петте стотака и беше вампир повелител, имаше вероятност това да не причини смъртта й… Но пък, кой знае?
Нещо премина по лицето й — изненада и може би само намек за страх. Тялото й бе неподвижно като статуя. Ако дишаше, поне аз не можех да го забележа.
Гласът ми прозвуча малко задавено заради ъгъла, под който бе извила врата ми, но думите бяха съвсем ясни:
— Много бавно си махни ръцете от лицето ми. Сложи ги и двете на тила си и сплети пръсти отгоре!
— Жан-Клод, отзови си човека!
— Аз бих сторил това, което ме моли, Ясмийн! Стори ми се, че той се забавлява. — Колко вампири си убила досега, Анита?
— Осемнадесет.
Очите на Ясмийн леко се разшириха.
— Не ти вярвам!
— Повярвай на това, кучко: ще дръпна този спусък и можеш да си целунеш сърцето за сбогом!
— Куршумите не могат да ми навредят!
— О, посребрените могат. Сега се махни от мен, веднага!
Ясмийн си дръпна ръцете от косата и челюстта ми.
— Бавно — предупредих я аз.
Тя стори както пожелах. Стоеше пред мен, сплела дългите си пръсти над главата. Отдръпнах се от нея, все още с насочен към гърдите й пистолет.
— А сега какво? — попита вампирката Ясмийн. Устните й все още бяха изкривени в усмивка. В тъмните й очи се четеше веселие. Не ми харесваше да ми се присмиват, но когато се мотаеш с вампири повелители, пропускаш едно-друго да мине безнаказано.
— Можеш да си свалиш ръцете — предложих.
Ясмийн го направи, но продължи да се взира в мен, сякаш ми бе израсла втора глава.
— Къде я намери, Жан-Клод? Котенцето имало зъбки!
— Кажи на Ясмийн как те наричат вампирите, Анита!
Прозвуча ми досущ като заповед, но сега май не беше моментът да му се цупя.
— Екзекуторката.
Ясмийн се ококори, после се усмихна, показвайки целите си зъби.
— Мислех, че си по-висока!
— И аз понякога се разочаровам от това! — съгласих се.
Вампирката отметна глава и се разсмя — буйно и стържещо, с истерична нотка.
— Харесвам я, Жан-Клод! Тя е опасна, все едно да спиш с лъв!
Понесе се към мен. Аз държах насочен към нея пистолет, а това дори не я забави…
— Жан-Клод, кажи й, че ще я застрелям, ако не се дръпне!
— Обещавам да не те нараня, Анита! Ще бъда много, много внимателна! — вампирката надвисна отгоре ми и просто не знаех какво да предприема. Тя си играеше с мен — садистично, но вероятно не смъртоносно. Дали можех да я гръмна, защото ме дразни? Съмнявах се.
— Мога да усетя топлината на кръвта ти, топлината на кожата ти във въздуха, като парфюм… — Нейната плавна, въртелива походка я доведе право пред мен. Насочих пистолета към нея и вампирката се засмя. Притисна гърди към дулото.
— Толкова меко, мокро, но силно… — не бях сигурна на кого говори, на себе си или на мен. И двата варианта не ми се сториха приятни. Тя потри малките си гърди в пистолета, зърната й галеха дулото. — Дребна, но опасна… — последната дума бе прошепнато съскане, което потече по кожата ми като студена вода. Ясмийн беше първият вампир повелител, който срещах, притежаващ някои от гласовите умения на Жан-Клод.