— Тогава спри да я измъчваш — предложих.
Ясмийн се усмихна:
— Това е част от забавлението!
— Садистична кучка! — изсумтях.
— Да, такава съм.
Исусе, има хора, които дори не можеш да обидиш!
— Значи искаш да се бием с голи ръце заради Ясмийн? — не можех да повярвам, че дори задавам този въпрос.
— Да, ma petite.
Поех си дълбоко дъх, погледнах пистолета си, погледнах пак пищящата жена, след това прибрах оръжието.
— Има ли някакъв друг начин да се измъкна от това, освен да се бия с нея?
— Ако признаеш, че си мой човешки слуга, тогава няма да има битка. Няма да има нужда от такава… Жан-Клод ме наблюдаваше, изучавайки лицето ми. Очите му бяха съвсем неподвижни.
— Искаш да кажеш, че това е било номер? — попитах.
Първите топли вълни на гнева пролазиха по слабините ми.
— Номер ли, ma petite? Нямах представа, че Ясмийн ще те сметне за толкова забавна!
— Глупости!
— Признай, че си ми човешки слуга и всичко свършва дотук.
— А ако не отстъпя?
— Ще се биеш с Маргьорит.
— Добре — съгласих се. — Давай да се бием!
— Какво ще ти струва да признаеш истината, Анита? — попита Жан-Клод.
— Аз не съм ти човешки слуга. Никога няма да стана твой слуга. Иска ми се просто да го приемеш и да ме оставиш на мира, мамка му!
Той се намръщи:
— Ма petite, какъв език!
— Я се шибай!
Той се усмихна:
— Като пожелаеш, ma petite! — вампирът седна на ръба на дивана, може би, за да ме вижда по-добре. Ясмийн, когато си готова!
— Чакай! — казах. Свалих си якето и не бях сигурна къде да го оставя.
Мъжът, който доскоро спеше на черното легло с балдахин, протегна ръка през черния тюл.
— Ще го подържа, ако нямаш нищо против! — каза той.
Погледах го известно време. Беше гол от кръста нагоре. По ръцете и стомаха му се забелязваха следи от физически упражнения — точно колкото трябва, нищо прекомерно. Или имаше идеален тен, или беше естествено мургав. Косата му се спускаше на вълни под раменете. Очите му бяха кафяви и съвсем човешки. Приятно разнообразие.
Връчих му якето си. Той се усмихна, показвайки бързо зъби, което прогони и последните остатъци от сън по лицето му. Седна, преметна якето през лакета си и обгърна коленете си с длани, все още скрити под черно-червените завивки. Облегна буза на коленете си и дори така съумя да изглежда обаятелен.
— Свършихте ли вече, ma petite? — Жан-Клод ми прозвуча развеселено, но в гласа му се долавяше смях, който нямаше нищо общо с хумора. Беше подигравка. Само че нямаше как да позная на мен ли се присмива или на себе си.
— Готова съм, предполагам — казах.
— Остави я долу, Ясмийн. Да видим какво ще стане!
Чух Стивън да казва:
— Двайсетачка за Маргьорит!
Ясмийн отвърна:
— Не е честно, не мога да залагам срещу собствения си човешки слуга!
— Ще ви дам по двайсет и на двамата, ако госпожица Блейк спечели! — намеси се мъжът на леглото. Погледнах го отново, колкото да видя, че ми се усмихва; след това Маргьорит ме връхлетя.
Тя замахна към лицето ми, блокирах удара с мишница. Блондинката се биеше по женски, с отворени длани и опити за драскане. Но беше бърза, много по-бърза от човек. Може би идваше от това, че е човешки слуга, не знам. Ноктите й прерязаха лицето ми в остра, болезнена линия. Стига толкова: край на госпожица Любезна.
Стиснах я с ръка. Тя заби зъби в китката ми. Ударих я с десния си юмрук колкото се може по-здраво, влагайки цялата си сила. Беше хубав, здрав удар право в слънчевия сплит.
Маргьорит спря да ме хапе и се приведе, притиснала длани към корема си. Давеше се за въздух. Добре.
На лявата си ръка имах кървав отпечатък от зъбите й. Докоснах лявата си буза и усетих още кръв. Дявол го взел, болеше.
Маргьорит коленичи на пода, учейки се отново да диша. Но се взираше в мен. Погледът в сините й очи подсказваше, че боят не е приключил. Веднага щом си възстановеше дишането, пак щеше да ми налети.
— Стой долу, Маргьорит, иначе ще пострадаш!
Тя поклати глава.
— Няма да се предаде, ma petite, иначе ти ще спечелиш тялото на Ясмийн, ако не и сърцето й.
— Не искам тялото й — ничие тяло не искам!
— Е, това вече просто не е вярно, ma petite! — възрази Жан-Клод.
— Спри да ме наричаш така!
— Носиш два мои белега, Анита. На половината път си да станеш мой човешки слуга. Признай го и никой повече няма да пострада тази вечер!
— Аха, да бе — казах.
Маргьорит се изправяше на крака. Не исках да се изправя. Приближих, преди да е стъпила здраво и я сритах, за да я подкося. Едновременно с това й натиснах раменете назад и я яхнах. Извих й дясната ръка зад гърба. Тя се мъчеше да се надигне. Увеличих натиска и Маргьорит се отпусна.