— Край на битката!
— Не! — това бе едва второто смислено нещо, което чувах от нея.
— Ще ти счупя ръката!
— Чупи я! Чупи я! Не ми пука! — изражението й бе диво, бясно.
Боже. Нямаше начин да й налея здрав разум. Страхотно.
Преобърнах я по корем, използвайки хватката си вместо лост, увеличавайки натиска почти до счупване, но не съвсем. Ако й строшах ръката, надали щях да убия бойния й дух. А исках да приключим със схватката.
Използвах крака и едната си ръка, за да задържа хватката, коленичейки върху торса на блондинката, докато самата ми тежест не започна да я държи прикована към земята. Награбих шепа руса коса и издърпах врата й назад. Освободих ръката й и прокарах десницата си под врата на пленничката си, притискайки лакът към адамовата й ябълка и натискайки артериите от двете страни на врата й. Сключих дясната си длан върху лявата китка и стиснах.
Маргьорит се опита да ми издере лицето, но аз зарових муцунка в гърба й и тя не успя да ме докопа. Издаваше тихо, безпомощно скимтене, защото не й достигаше въздух да пищи по-високо.
Издра дясната ми ръка, но пуловерът беше дебел. Избута нагоре ръкава, оголвайки кожата ми и започна да драска с нокти. Притиснах по-плътно лице към гърба й и продължих да стискам, докато ръцете ми не се разтрепериха и зъбите ми не заскърцаха. Бях вложила всичко в ръката, с която стисках жилавото й гърло.
Маргьорит спря да ме дере. Заблъска ме с длани като умиращи пеперуди.
Много време трябва, за да задушиш някого до загуба на съзнание. На филмите изглежда лесно, бързо и чисто. Не е лесно, не е бързо и, дявол да го вземе, не е чисто. Можеш да усетиш пулса от двете страни на шията да се блъска в ръката ти, докато изцеждаш живота. Жертвата се бори доста повече, отколкото по филмите. И когато душиш някого до смърт, по-добре да го държиш повечко време, след като спре да се движи.
Маргьорит се отпусна полека, част по част. Когато вече представляваше само мъртва тежест в хватката ми, я освободих — бавно. Остана неподвижна на пода. Не я виждах дори да диша. Да не би да бях стискала прекалено дълго?
Докоснах шията й и напипах пулса — силен и равен. Просто в безсъзнание, не и мъртва. Добре.
Изправих се и тръгнах към леглото.
Ясмийн падна на колене до все още неподвижното тяло на Маргьорит.
— Любима моя, единствена моя, тя нарани ли те?
— Просто е в безсъзнание — обясних. — Ще се съвземе след няколко минути!
— Ако си я убила, ще ти разкъсам гърлото!
Поклатих глава:
— Да не започваме тази гадория отначало. Дойде ми до гуша от толкова пъчене!
Мъжът на леглото се обади:
— Кървиш!
По дясната ми предмишница се стичаше кръв. Маргьорит може и да не бе успяла да ми нанесе сериозни поражения, но драскотините бяха достатъчно дълбоки, та от някои от тях да ми останат белези. Страхотно; вече имах дълъг, тънък белег от долната страна на дясната ръка — от нож. Но, дори и като броим драскотините, на дясната ръка оставаха по-малко белези, отколкото на лявата. Работни наранявания…
Кръвта течеше доста стабилно по ръката ми. Е, на черен килим не личи. Хубав цвят, ако планирате да кървите повечко в някоя стая.
Ясмийн помагаше на Маргьорит да се изправи. Блондинката се бе възстановила много бързо. Защо? Защото беше човешки слуга, разбира се. Естествено.
Вампирката тръгна към леглото. Към мен. Хубавото й личице бе изтъняло така, че се виждаха костите отдолу. Очите й горяха кажи-речи трескаво.
— Прясна кръв, а аз не съм яла тази вечер!
— Сдържай се, Ясмийн!
— Не си научил слугата си на добри маниери, Жан-Клод! — каза вампирката. Погледна ме извънредно нелюбезно.
— Остави я на мира, Ясмийн! — Жан-Клод вече се бе изправил.
— Всеки слуга трябва да бъде опитомен, Жан-Клод. Оставил си нещата без контрол твърде дълго!
Погледнах над рамото на Ясмийн към него.
— Опитомяване?
— Това е малко неприятен етап от процеса… — призна той. Каза го спокойно, сякаш си говорехме за обяздване на кон.
— Дяволите да те вземат! — извадих пистолета си. Стиснах го с две ръце, стабилно. Никой нямаше да ме опитомява тази вечер.
С ъгълчето на окото си забелязах, че някой стои от другата страна на леглото. Мъжът все още бе под завивките. Това беше жилава жена с кожа с цвят на кафе със сметана. Черната й коса бе подстригана съвсем късо. Беше гола. Откъде, по дяволите, се бе появила?
Ясмийн се намираше на около метър от мен, с танцуващ по устните език, а зъбите й блестяха на светлината на лампите.
— Ще те убия, нали разбираш, ще те убия — изръмжах.
— Ще се опиташ.
— Забавлението и игрите не си струват смъртта заявих.
— След няколкостотин години това е единственото, за което си струва да умреш!