— Жан-Клод, освен, ако не искаш да я загубиш, отзови я! — Гласът ми беше по-висок, отколкото ми се искаше. Страхувах се.
От такова разстояние куршумът следваше да отнесе целия й гръден кош. Ако станеше, нямаше да има начин да я върнат от немъртвите; сърцето й щеше да е изчезнало. Разбира се, тя беше на повече от петстотин години. Един изстрел може би нямаше да стигне. Какъв късмет, че разполагах с повече от един патрон!
Долових движение с ъгълчето на окото си. Бях започнала да се обръщам, когато някой ме събори на земята. Чернокожата ме бе връхлетяла. Обърнах пистолета, за да стрелям, без да ми пука дали е човек или не. Но тя ме стисна за китките и то здраво. Смяташе да ми счупи костите!
Изръмжа право в лицето ми — много зъби и ниско ръмжене. Звукът идваше от гърло, което би следвало да е обвито в козина и да води към муцуна. Човешките лица просто не могат да изглеждат така.
Жената изтръгна браунинга от ръцете ми като че взимаше близалка от дете. Държеше го наопаки, сякаш не знаеше кой край накъде трябва да е насочен.
Нечия ръка се пресегна през кръста й и я издърпа назад от мен. Беше мъжът от леглото. Чернокожата се обърна озъбена към него.
Ясмийн скочи към мен. Дръпнах се назад, опирайки гръб в стената. Вампирката се усмихна.
— Не си толкова корава без пистолета, нали? Внезапно коленичи пред мен. Не я видях да идва — не мернах дори следа от движение. Появи се до мен като по магия.
Притисна тялото си към коленете ми, приковавайки ме към стената. Ясмийн заби пръсти в мишниците ми и ме дръпна към себе си. Силата й бе невероятна. Караше черната превръщачка да изглежда слабовата.
— Ясмийн, не! — Жан-Клод най-сетне ми се притече на помощ. Но щеше да закъснее. Вампирката оголи зъби, отметна глава за удар и аз не можех да сторя съвсем нищичко!
Тя ме придърпа под удобен ъгъл, сключи длани зад гърба ми. Ако ме притиснеше по-силно, щях да изляза през гръбнака й.
Изпищях:
— Жан-Клод!
Горещо. Нещо гореше в пуловера ми, точно над сърцето. Ясмийн се поколеба. Усетих как цялото й тяло потръпва. Какво, по дяволите, ставаше?
Между нас избухна език синьо-бял пламък. Изпищях и вампирката повтори вика ми. Пищяхме заедно, докато горяхме.
Тя падна настрани. По горнището й пълзеше синьо-бял пламък. Пламъчета облизваха дупката в пуловера ми. Преборих се да сваля презраменния кобур и да махна горящата дреха.
Кръстът ми още пламтеше. Дръпнах верижката и я скъсах. Хвърлих кръста на килима, където пламъците се смалиха и угаснаха.
На гърдите си имах изгаряне с форма на кръст, точно над гърдата, над пулса на сърцето. Вече се покриваше с мехури. Втора степен…
Ясмийн бе скъсала собствената си дрешка. Имаше същото изгаряне, но по-ниско между гърдите, защото беше по-висока от мен.
Коленичих на пода само по сутиен и джинси. По лицето ми се стичаха сълзи. Имах по-голям белег от изгаряне с форма на кръст на лявата ръка. Човешките последователи на един вампир ме бяха белязали с идеята, че това е забавно. Бяха ми се надсмивали чак до мига, когато ги убих.
Изгарянето е гадна работа. Боли повече от всяко друго нараняване със същия размер.
Жан-Клод се изправи пред мен. Кръстът засия ярко в бяло — без пламъци, но пък и той не го докосваше. Погледнах нагоре и забелязах, че вампирът засланя очи с длан.
— Махни го, ma petite. Никой друг няма да те нарани тази нощ, обещавам!
— Защо просто не отстъпиш и не ме оставиш аз да преценя какво ще става с мен?
Той въздъхна:
— Беше детинско да допускам положението да ми се изплъзне чак толкова, Анита! Прости ми за глупостта!
Беше ми трудно да приема извинението на сериозно, докато той се прикриваше с ръка, без да смее да погледне към сияйния ми кръст. Но все пак бе извинение. От устата на Жан-Клод… това значеше много.
Вдигнах кръста за верижката. Бях счупила закопчалката в опита си да го сваля. Щеше да ми трябва нова, преди да го окача пак на врата си. С другата ръка вдигнах пуловера си. На предницата имаше стопена дупка по-голяма от юмрука ми. Точно над гърдите. Пуловерът бе съсипан. Нямаше как да се поправи. Къде се крие блестящ кръст, когато не носиш блуза?
Мъжът на леглото ми подаде коженото яке. Срещнах погледа му и видях там загриженост и малко страх. Кафявите му очи бяха много близо до мен и много човешки. Беше успокоително, без дори да знам защо точно.
Презраменният кобур се люлееше на кръста ми като тиранти. Навлякох наново ремъците. Прилепваха странно към голата ми кожа.
Мъжът ми подаде и пистолета, с приклада напред. Черната превръщачка стоеше от другата страна на леглото, все още гола, и ни гледаше зловещо. Не ми пукаше как й е взел пистолета. Просто се радвах, че е отново у мен.