Преглътнах достатъчно трудно, та да ме заболи и дръпнах ръката си. Изпитвах желание да избърша длан в панталоните си, сякаш бях докоснала нещо лошо. Може и тъй да беше.
— Сребърните куршуми ще наранят ли змията?
Той явно обмисли въпроса ми за миг.
— Нямам представа.
Поех си дълбоко дъх:
— Ако спреш да се опитваш да се вържеш насила с мислите ми, ще ти помогна!
— Ще се изправиш срещу змията с пистолет, а не с мен? — стори ми се, че тази идея го развеселява.
— Правилно схвана.
Жан-Клод отстъпи встрани и ми махна към арената.
Прескочих перилата и стъпих до него. Постарах се да не му обръщам внимание поне толкова, колкото ми бе по силите и тръгнах към тварта. Извадих браунинга. Беше удобен и тежеше приятно в ръката ми. Успокоителна тежест.
— Древните египтяни са й се кланяли като на бог, ma petite. Била е Еджо, кралската змия. Грижили са се за нея, принасяли са й жертви, обожавали са я…
— Тя не е бог, Жан-Клод.
— Толкова ли си сигурна?
— Аз съм монотеист, не забравяй. За мен това е просто поредната свръхестествена ужасия.
— Както пожелаеш, ma petite!
Обърнах се към вампира.
— Как, по дяволите, си я прекарал през карантината?
Той поклати глава:
— Има ли значение?
Погледнах пак към тварта в средата на арената. Змиеукротителката лежеше в кървава купчина от едната страна на змията. Не беше изядена. Това знак на почит и привързаност ли беше или просто чист късмет?
Кобрата се плъзна към нас, люспите по корема й се свиваха и отпускаха. Издаваха сух шепот, стържейки върху пода на арената.
Жан-Клод беше прав; нямаше значение как тази твар е влязла в страната. Вече беше тук.
— Как ще я спрем?
Той се ухили достатъчно широко, за да се видят зъбите му. Може би заради множественото число.
— Ако успееш да обезопасиш устата й, смятам, че ще се справим с нея.
Тялото на змията бе по-дебело от телефонен стълб. Поклатих глава.
— Щом казваш…
— Можеш ли да я раниш в устата?
Кимнах.
— Ако сребърните куршуми я ловят, да.
— Малкият ми стрелец! — възхити се вампирът.
— Стига сарказъм! — възразих.
Той кимна.
— Ако ще се опитваш да я застреляш, побързай, ma petite. Щом навлезе сред хората ми, ще е твърде късно… — изражението му бе неразгадаемо, нямах представа дали иска да се заемам със задачата или не.
Обърнах се и тръгнах през арената. Кобрата спря да се плъзга напред. Изчакваше, досущ като наклонена кула. Стоеше си, сякаш нещо без крака може да стои, и ме чакаше — приличният на камшик език се стрелкаше между челюстите, вкусвайки въздуха. Вкусвайки мен.
Жан-Клод внезапно се озова до мен. Не го бях чула да идва, не го усетих дори. Просто поредният номер с ума. В момента си имах други притеснения.
Той заговори ниско и настоятелно, мисля, че само аз го чувах.
— Ще сторя всичко по силите си да те защитя, ma petite!
— Справи се страхотно в кабинета си!
Той спря на място. Не и аз.
— Знам, че се страхуваш от нея, Анита. Страхът ти ми свива корема — подвикна той след мен, тихо и леко като вятъра.
Прошепнах в отговор, без да съм сигурна дори дали ще може да ме чуе:
— Стой далеч от ума ми, мамка ти!
Кобрата ме гледаше. Вдигнах браунинга с две ръце и се прицелих в главата й. Мислех си, че съм извън обхвата на удара й, но не бях сигурна. Колко далеч си в безопасност от змия, по-голяма от тир? Два щата… може би три? Бях достатъчно близо, та да виждам плоските черни очи на чудовището, празни като на кукла.
Думите на Жан-Клод полетяха в ума ми като цветни листенца. Обзалагах се, че дори подуших цветя. Гласът му никога не бе разнасял аромат на парфюм:
— Накарай я да те последва и ни дай да минем зад гърба й, преди да стреляш!
Пулсът пулсираше в шията ми толкова силно, че ме болеше да дишам. Устата ми бе така пресъхнала, че не можех да преглътна. Започнах да се движа — съвсем бавничко, встрани от вампирите и превръщачите. Главата на змията ме последва, както бе следвала и змиеукротителката. Ако се наканеше да удари, щях да стрелям, но докато се движеше след мен, бях готова да предоставя на Жан-Клод възможност да й излезе в гръб.
Разбира се, сребърните куршуми можеха и да не я наранят. Всъщност тварта бе толкова дяволски голяма, че амунициите на браунинга ми надали щяха да постигнат друго, освен да я раздразнят. Имах чувството, че съм в капана на някой от онези филми с чудовища, в които гигантски разплужени твари продължават да те нападат, все едно колко стреляш по тях. Бях се надявала, че те са просто холивудска измислица.
Ако куршумите не нараняха египетската кралица, щях да умра. Спомних си как краката на мъжа подритваха, докато змията го поглъщаше. Буцата още си личеше на тялото й, все едно бе погълнала някой наистина грамаден плъх.