Обмислих въпроса му внимателно. Жан-Клод мъртъв, ама наистина мъртъв. Определено би ми облекчило живота, но…, но.
— Не знам — признах.
— Защо не?
— Защото смятам, че той ще убие вас. Не предавам хора на чудовищата, господин Ингър, дори и онези, които ме мразят.
— Не ви мразим, госпожице Блейк.
Посочих с чашата за кафе към Рубенс:
— Вие може би не, но той — определено…
Дребосъкът само ме стрелна със злобен поглед. Поне не се опита да го отрича.
— Ако успеем да измислим нещо по-добро, дали ще може да поговорим отново? — попита Ингър.
Втренчих се в гневните малки очета на Рубенс.
— Ами да, защо пък не?
Ингър се изправи и ми подаде ръка:
— Благодаря ви, госпожице Блейк. Бяхте ни много полезна!
Дланта му обви моята. Беше едър човек, но не се опита да използва размерите си, за да ме накара да се чувствам дребна. Оцених го по достойнство.
— Следващият път, когато се видим, Анита Блейк, ще бъдеш по-склонна към сътрудничество! — заяви Рубенс.
— Това ми прозвуча като заплаха, Джери!
Той се усмихна извънредно неприятно:
— „Хората преди всичко“ вярват, че целта оправдава средствата, Анита.
Разтворих ярко пурпурното си сако. Отдолу носех презраменен кобур с пъхнат в него деветмилиметров браунинг „Хай-Пауър“. Тънкото черно коланче на пурпурната пола бе точно толкова здраво, че да прекарам ремъка на кобура през него. Бизнесдама-терористка.
— Когато се стигне до оцеляването, Джери, и аз вярвам в същото!
— Не сме споменавали за насилие — обади се Ингър.
— Не, но добрият чичко Джери си мисли за нещо такова. Просто искам той и останалите от малката ви групичка да вярват в сериозните ми намерения. Започнете да ми се пречкате и ще броим трупове.
— Ние сме много — изръмжа Рубенс, — а ти си самичка.
— Аха, но кой ще е първи в редичката? — попитах.
— Стига толкова, Джереми, госпожице Блейк. Не сме дошли тук да се заплашваме. Дойдохме да търсим помощ. Ще измислим по-добър план и ще се върнем да поговорим отново.
— Не води и него! — предупредих го.
— Разбира се — съгласи се Ингър. — Хайде, Джери! той отвори вратата. Откъм приемната нахлу лекото потракване на компютърна клавиатура. — Довиждане, госпожице Блейк!
— Довиждане, господин Ингър. Наистина ми беше неприятно!
Рубенс спря на прага и ми изсъска:
— Ти си обида пред лицето Господне!
— Исус обича и теб — отвърнах с усмивка.
Той трясна вратата зад гърба си. Детинско.
Поседнах на ръба на бюрото си и изчаках да се уверя, че клиентите са си тръгнали, преди да изляза навън. Не мислех, че ще ми врътнат номер на паркинга, но и не ми се искаше да започна да стрелям по хора. Ако се налага — добре, но предпочитам да го избягвам. Бях се надявала, че демонстрацията на оръжие ще накара Рубенс да се постресне. Явно само го беше ядосала. Завъртях глава, опитвайки се да пооблекча напрежението в раменните си мускули. Не стана.
Можех да си ида у дома, да се изкъпя и да си позволя осем часа необезпокояван сън. Чудесно. Пейджърът ми се разписука. Скочих, все едно са ме ужилили. Аз да съм нервна?
Натиснах копчето и изписалият се номер ме накара да простена. Беше полицията. По-точно казано, беше Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Отрядът на привиденията. Те отговаряха за всички свръхестествени престъпления в Мисури. Аз бях техният цивилен експерт по чудовищата. Бърт обожаваше договора, който получих, но още повече обожаваше добрата публична реклама.
Пейджърът пак изсвири. Същият номер.
— Мамка му! — казах тихичко. — Чух те и първия път, Долф!
Замислих се дали да не се престоря, че вече съм се прибрала, изключила съм пейджъра и не съм достъпна, но не го направих. Ако детектив сержант Рудолф Стор ми звънеше след изгрев слънце, значи имаше нужда от експертното ми мнение. Мътните го взели!
Набрах номера и чрез серия прехвърляния най-сетне се добрах до гласа на Долф. Прозвуча ми изтънял и далечен. За рождения си ден той получи от жена си телефон за кола. Сигурно сега се намираше на границата на обхвата. И все пак беше къде-къде по-добре, отколкото да си приказваме по полицейското радио. Там разговорите винаги са ми звучали като извънземни дрънканици.
— Здрасти, Долф, какво става?
— Убийство.
— Що за убийство по-точно?
— Такова, което се нуждае от експертното ти мнение — обясни той.
— Дяволски рано сутринта е, за да си играем на „Двадесет въпроса“. Просто ми кажи какво се е случило.
— Станала си с лице към чаршафа тая заран, а?
— Изобщо не съм си лягала.
— Съчувствам ти, но си докарай задника насам. Струва ми се, че в ръчичките ни попадна вампирска жертва.