— Хубав квартал в града — каза той.
— Избягваш въпроса. Защо?
— Не искам да говоря за това.
— Попитах те за семейството ти; каза, че всички са още живи. Ами приятелите ти? Изгубил си приятел заради вампирите?
Той ме стрелна с кос поглед.
— Защо питаш?
— Познавам признаците, Лари. Решен си да убиваш чудовищата, защото им имаш зъб, нали?
Той присви рамене и се втренчи право напред. Мускулите на челюстите му се свиваха и разпускаха.
— Кажи ми, Лари! — настоях.
— Градчето, откъдето идвам е малко, само хиляда и петстотин жители. Докато бях в колежа през първата си година, дванадесет души били убити от глутница вампири. Всъщност не ги познавах — нито един от тях. Е, познавах ги колкото да ги поздравя, но това е всичко.
— Давай нататък!
Той ме погледна.
— Отидох на погребенията по време на коледната ваканция. Всички тези ковчези, всички тези семейства… Баща ми беше лекар, но не можа да им помогне. Никой не можеше да им помогне!
— Помня случая — казах. — Елбърт, Уисконсин, преди три години, нали така?
— Да, откъде знаеш?
— Дванадесет души са доста висок резултат за един-единствен вампир. Попадна във вестниците. За тази задача наеха ловеца на вампири Брет Колби.
— Никога не съм го виждал, но родителите ми разказаха за него. Превърнаха го в каубой, препуснал в града да победи лошите типове. Той издири и уби пет вампира. Помогна на града, когато никой друг не можеше.
— Ако просто искаш да помагаш на хората, Лари, стани социален работник или лекар.
— Аз съм съживител, имам вродена устойчивост към вампирите. Мисля, че Бог ме е предопределил да ги преследвам.
— Леле майко, Лари, не тръгвай на свещен кръстоносен поход, ще свършиш в ковчег!
— Можеш да ме научиш.
Поклатих глава:
— Лари, това не е нещо лично. Не може да бъде лично. Ако допуснеш емоциите да ти се пречкат, или ще те убият, или ще откачиш напълно.
— Ще се науча, Анита!
Втренчих се в профила му. Изглеждаше толкова упорит.
— Лари… — спрях се. Какво да му кажа? Какво вкарва всеки един от нас в този бизнес? Може би мотивите му не бяха по-лоши от моите собствени, а може и да бяха по-добри. Не беше само от любов към убийството, като при Едуард. А и небесата знаеха, че се нуждаех от помощ. Просто вампирите бяха твърде много за добрата стара Анита.
— Добре, ще те науча, но прави каквото ти казвам, когато ти го казвам. Без спорове!
— Както кажеш, шефе! — Той ми се ухили за миг, после се обърна отново към пътя. Изглеждаше целеустремен и облекчен, и млад.
Всички сме били млади някога. Това преминава, също като невинността и усещането за честна игра. Единственото, което остава накрая е добрият инстинкт за оцеляване. Можех ли да науча Лари на това? Можех ли да го обуча как да оцелява? Моля те, Боже, нека да го науча, и не допускай той да умре заради мен!
38.
Лари ме свали пред жилищната ми сграда в 9:05. Времето ми за лягане бе минало. Взех си спортния сак от задната седалка. Не исках да изоставям съживителското си оборудване. Заключих и затворих вратата, след това се облегнах на колата.
— Ще се видим тази вечер в пет, пак тук, Лари. Ти си ми назначен за шофьор, докато не си взема нова кола.
Той кимна.
— Ако закъснея да се прибера, не допускай Бърт да те прати сам, става ли?
Той ме погледна. Лицето му все още бе озарено от някакви дълбоки размисли, които не можех да разгадая.
— Мислиш, че не мога да се справя сам ли?
Знаех, че не може самичък, но не го казах на глас.
— Това е едва втората ти нощ в занаята. Дай и на себе си, и на мен малко време. Ще те науча как се ловят вампири, но главната ни задача е да вдигаме мъртъвците. Опитай се да не го забравяш!
Той кимна.
— Лари, ако имаш кошмари, не се тревожи. И аз понякога имам.
— Да, бе — каза той. Включи колата на скорост и аз трябваше да се дръпна от вратата. Предполагам, че не искаше да говори повече, но аз исках да е подготвен, ако простите думи могат да подготвят някого за това, което правим.
Някакво семейство се товареше в сив ван с климатик и пикник каравана. Мъжът се усмихна.
— Надали ще имаме още много дни като този!
— Май сте прав! — Приятен безцелен разговор, какъвто се води с хора, които не познаваш по име, но чиито лица все виждаш. Бяхме съседи, така че си казвахме „здрасти“ и „довиждане“, но нищо повече. Точно така ми харесваше. Когато се прибирах у дома, не исках някой да намине да вземе на заем чаша захар.
Единственото изключение, което допусках, беше госпожа Прингъл, а тя разбираше нуждата ми от уединение.