Апартаментът бе топъл и тих отвътре. Заключих вратата и се облегнах на нея. У дома, ах! Метнах коженото яке на облегалката на дивана и надуших парфюм. Беше цветен и деликатен, с допълнителен привкус, какъвто притежават само много скъпите аромати. Не беше от моите.
Извадих браунинга и облегнах гръб на вратата. Един мъж излезе иззад ъгъла на трапезарията. Беше висок, слаб, с късо подстригана отпред и дълга отзад черна коса, последна мода. Просто си стоеше, облегнат на стената, с кръстосани на гърдите ръце и усмивка.
Втори мъж излезе иззад дивана — по-нисък, по-мускулест, рус и усмихнат. Той седна така, че да му виждам ръцете. Явно не носеха оръжия, или поне не виждах такива.
— Кои, по дяволите, сте вие?
Висок чернокож излезе от спалнята. Имаше спретнати мустаци и криеше очите си зад тъмни очила.
Ламията вървеше зад него. Беше в човешка форма, със същата червена рокля, както и вчера. Днес носеше червени сандали на висок ток, но нищо друго не се бе променило.
— Чакахме ви, госпожице Блейк.
— Кои са мъжете?
— Моят харем.
— Не ви разбрах?
— Те са моя собственост! — Ламията прекара червените си нокти по ръката на чернокожия, достатъчно силно да остави тънка кървава следа. Той продължи да се умихва.
— Какво искате?
— Господин Оливър иска да ви види. Прати ни да ви доведем.
— Знам къде е къщата му. Мога и сама да шофирам дотам.
— О, не, наложи се да се преместим — каза гостенката ми, пристъпвайки с полюляваща се походка в стаята. — Някакъв гаден ловец на глави се опита да убие Оливър вчера.
— Какъв ловец на глави? — Едуард ли е бил?
Ламията махна с ръка.
— Така и не ни запознаха официално. Оливър не ме остави да го убия, така че той избяга, а ние се преместихме.
Звучеше разумно, но…
— Къде е той сега?
— Ще ви заведем при него. Отвън ни чака кола.
— Защо Ингър не дойде да ме вземе?
Тя сви рамене.
— Оливър дава заповедите, а аз ги следвам… Странна гримаса пролази по лицето й: омраза.
— Откога ти е господар?
— Твърде отдавна — каза тя.
Огледах ги всичките, все още с оръжие в ръка, но без да се прицелвам в никого. Не бяха се опитали да ме наранят. Защо тогава не исках да прибера пистолета? Защото бях видяла в какво се превърна ламията и то ме уплаши.
— И защо Оливър има нужда от мен толкова скоро?
— Иска отговора ви.
— Още не съм решила дали да му предам Господаря на града.
— Знам само, че ми каза да ви доведа. Ако не успея, ще се ядоса. Не искам да ме наказват, госпожице Блейк моля ви, елате с нас.
Как ли се наказва ламия? Имаше само един начин да науча.
— И как те наказва той?
Ламията ме зяпна.
— Това е много личен въпрос.
— Не исках да прозвучи така.
— Забрави! — Тя се залюля към мен. — Е, тръгваме ли? — и спря точно пред мен, достатъчно близо да я пипна.
Започвах да се чувствам глупаво с пистолет в ръка, така че го прибрах. Никой не ме заплашваше. Новаторски подход.
По принцип бих предложила да ги следвам с моята кола, но колата ми бе труп. Така че… ако исках да се видя с Оливър, трябваше да тръгна с тях.
Исках да се срещна с Оливър. Не бях готова да му предам Жан-Клод, но имах желание да му предам Алехандро. Или поне да го привлека на помощ срещу него. Исках също да знам дали Едуард се е опитал да го убие. Не сме толкова много в занаята. Кой друг би могъл да бъде?
— Добре, да вървим! — казах. Взех си коженото яке от дивана и отворих вратата. Махнах им на всички да излизат. Излязоха безмълвно, ламията вървеше последна.
Заключих вратата зад нас. Те ме изчакаха любезно в коридора. Ламията хвана под ръка високия чернокож. Усмихна се:
— Момчета, единият от вас да подаде ръка на дамата!
Русият и чернокосият се извърнаха да ме погледнат. Чернокосият се усмихна. Не бях виждала толкова много усмивки, откакто си купих последната употребявана кола.
И двамата ми предложиха ръце, като в стар филм.
— Съжалявам, момчета, но нямам нужда от ескорт!
— Дресирала съм ги да бъдат джентълмени, госпожице Блейк; възползвайте се от това. Напоследък се срещат твърде малко истински господа.
Не можех да не се съглася, но все пак не се нуждаех от помощ, за да сляза по стълбите.
— Оценявам го, но нямам нужда!
— Както обичате, госпожице Блейк! — Тя се извърна към двамата мъже. — Вие двамата да се грижите специално за госпожицата! — И пак заговори на мен: Истинската жена винаги трябва да има повече от един мъж!
Преборих се с желанието да свия рамене.
— Както кажеш!
Тя се усмихна сияйно и се понесе надолу по коридора, подкрепяна от ръката на кавалера си. Двамата други тръгнаха след мен. Ламията заговори през рамо: