— Роналд, този тук, е моят специален хубавец. Него не го деля, съжалявам!
Усмихнах се.
— Няма проблем, аз не съм алчна!
Тя се засмя — високочестотен приятен звук с намек за кикот в него.
— Не била алчна… Това беше майсторски удар, госпожице Блейк — или мога да те наричам Анита?
— Анита става.
— Тогава ти ми казвай Мелани.
— Добре — съгласих се. Последвах нея и Роналд надолу по коридора. Русокоско и Усмивчо витаеха от двете ми страни, да не би да се спъна и да си ударя пръста. Никога не бихме могли да слезем по стълбите, без един от нас да падне.
Обърнах се към Русокоско.
— Реших да те хвана под ръка! — а на Усмивчо казах: — Може ли да ни осигуриш малко пространство, а?
Той се намръщи, но отстъпи назад. Пъхнах лявата си ръка в очакващата ме сгъвка на лакътя на Русокоско. Мишницата му пружинираше под дланта ми. Не знам дали се стягаше или си беше толкова мускулест по природа. Но все пак слязохме безопасно по стълбите със самотния Усмивчо, тътрещ се след нас.
Ламията и Роналд ни чакаха до голям черен „Линкълн Континентал“. Роналд отвори вратата за ламията, след това се пъхна на мястото на шофьора.
Усмивчо се втурна да ми отвори вратата. Откъде знаех, че ще го направи? Обикновено се оплаквам от подобни неща, но цялата история бе твърде странна. Ако днес най-лошото, което ме сполетеше, беше, че вратите ми се отварят от прекомерно старателни мъже, значи всичко беше наред.
Русокоско се намърда до мен, намествайки ме в средата на седалката. Другият бе заобиколил и влизаше от отсрещната страна. Така че оставах притисната в сандвич между тях. Не се изненадах много.
Ламията на име Мелани се обърна на седалката си и облегна брадичка на рамото си.
— Чувствай се свободна да се възползваш по пътя. Те и двамата са много добри!
Втренчих се във веселите й очи. Тя изглеждаше сериозна. Усмивчо преметна ръка на облегалката на седалката, докосвайки раменете ми. Русокоско се опита да ме хване за ръката, но аз го избегнах. Задоволи се да докосва коляното ми. Не беше особено подобрение.
— Наистина не си падам по публичния секс — казах.
Прехвърлих ръката на Русокоско в собствения му скут.
Дланта на Усмивчо се плъзна по рамото ми. Преместих се на седалката по-далеч и от двамата.
— Отзови ги! — помолих.
— Момчета, тя не се интересува!
Мъжете се дръпнаха от мен, колкото можеше по-близо до вратите на колата. Краката им леко докосваха моите, но поне не се докосвахме другаде.
— Благодаря — казах.
— Ако си промениш намеренията, докато се возим, просто им кажи. Обожават да получават заповеди, нали, момчета?
Двамата мъже кимнаха с усмивка. Леле, не бяхме ли щастлива малка групичка?
— Не мисля, че ще си променя намеренията!
Ламията сви рамене.
— Както желаеш, Анита, но момчетата ще бъдат дълбоко разочаровани, ако не им позволиш поне да те целунат за довиждане.
Това започваше да става все по-странно; ами не, то си беше странно.
— Никога не се целувам на първа среща!
Тя се засмя.
— О, това ми хареса. Нали, момчета?
И тримата мъже издадоха одобрителни звуци. Имах чувството, че биха седнали да просят, ако тя им наредеше. Джаф-джаф. Задавете ме с лъжица.
39.
Карахме по 270-та. Стръмни, обрасли канавки с малки дръвчета обграждаха пътя. Идентични къщи се издигаха по хълмовете, оградите разделяха малките дворове от съседните малки дворчета. Високи дървета растяха в множество дворове. Двеста и седемдесета беше главен път, минаващ през Сейнт Луис, но тук почти винаги присъстваше усещането за зелена природа, открито пространство. Плавните форми на земята никога не изчезваха напълно.
Поехме по 70-та западна, в посока към Сейнт Чарлз. От двете ни страни се разкриха равни полета. Царевицата стърчеше висока и златна, готова да бъде ожъната. Зад нивите имаше модерна стъклена сграда, която рекламираше пиано и закрито голф игрище. Изоставен „Ес Ей Ем Холсейл“ и паркинг за употребявани коли водеха към моста Бланшет.
От лявата страна на пътя се виждаше мрежа от пълни с вода оврази, които предпазваха от свлачища.
Индустрията се бе преместила във високата стъклена сграда. Най-близо до пътя стоеше хотел от веригата „Омни“ с все фонтана пред него.
Тук-там все още растяха горски гъсталаци, твърде начесто, за да бъдат изсечени и превърнати в сгради. Те очертаваха лявата страна на пътя, чак докато дърветата не отстъпиха пред река Мисури. Преместиха се на другия тротоар, когато влязохме в Сейнт Чарлз.
Тук нямаше свлачища, така че бяха издигнали жилищни стради, търговски центрове, луксозен супермаркет за животни, кинотеатър, „Дръг Емпориум“, „Олд кънтри бъфет“ и „Апълби“. Земята се губеше зад сградите. Трудно беше човек да си спомни, че реката е точно зад гърба ти и че тук някога е имало гора. Трудно бе да се види земята от сградите.