Седнала в топлата кола, съпровождана само от съскането на колелата по асфалта и мърморенето на гласове от предната седалка, осъзнах колко съм уморена. Бях на път да заспя, дори и притисната между двамата мъже. Прозях се.
— Колко път ни остава? — попитах.
Ламията се обърна в седалката.
— Отегчена ли си?
— Не съм си лягала все пак. Просто исках да знам колко време още ще отнеме пътуването.
— Много съжалявам, че те обезпокоихме — каза змията. — Не е много далеч, нали, Роналд?
Той поклати глава. Не бе казал и дума, откакто го срещнах. Дали можеше да говори?
— А къде точно отиваме? — Те явно не искаха да отговарят на въпроса, но може би, ако го перифразирах…
— Мястото е на около четиридесет и пет минути отвъд Сейнт Питърс.
— Близо до Венцвил? — уточних.
Тя кимна.
Около час да се доберем дотам и два часа обратно. Което означаваше, че ще се прибера у дома някъде около един следобед. Два часа сън. Страхотно.
Оставихме Сейнт Чарлз зад гърба си и природата се появи отново — под формата на ниви от двете ни страни, зад добре поддържани огради с бодлива тел. По ниските, полегати хълмове пасяха крави. Единственият признак за цивилизация беше бензиностанцията недалеч от пътя. Далеч встрани се издигаше голяма къща с идеално пространство трева, простиращо се чак до шосето. Из тревата грациозно препускаха коне. Продължавах да очаквам да завием към някое от величествените имения, но ги подминахме до едно.
Най-сетне завихме по тесен път със знак, който бе толкова ръждясал и изкривен, че не можах да го прочета. Пътят беше тесен и извънредно първобитен. Канавките ни притискаха и от двете страни. Трева, буренак… Последните за годината златники растяха колкото човешки бой и придаваха на мястото див вид. Нива с изсъхнал и пожълтял боб очакваше да бъде ожъната. Тесни чакълени пътища изникваха от буренака с ръждясали пощенски кутии, които показваха, че някъде понататък има къщи. Но повечето домове едва се мяркаха между дърветата. Селски лястовици се рееха и гмуркаха в небето. Пътят свърши рязко, изтърсвайки колата върху чакъл.
Камъчетата дрънчаха и рикошираха под гумите. Залесени хълмове притискаха чакълената ивица. Тук-там все още имаше и къщи, но бяха малко и раздалечени. Къде отивахме?
Чакълът свърши и пътят се превърна в гол червеникав коловоз с големи червени камъни. Дълбоки бразди поеха гумите на колата. Тя подскачаше и се мъчеше. Тяхната кола си беше. Ако искаха да я съсипват като карат по черни пътища, това си беше тяхна работа.
Най-сетне дори и този път свърши в груб кръг от камъни. Някои от тях бяха големи почти колкото колата. Спряхме. Облекчена бях, че има неща, през които дори и Роналд не би ни прекарал.
Ламията се обърна с лице към мен. Усмихваше се, излъчвайки позитивна енергия. Беше дяволски весела. Нещо не беше наред. Никой не е толкова радостен, освен, ако не иска нещо. Нещо голямо. Какво ли искаше тя? Какво искаше Оливър?
Мелани излезе от колата. Мъжете я последваха като добре обучени кучета. Поколебах се, но вече бях стигнала чак дотук; нищо не ми пречеше да проверя и какво иска Оливър, винаги можех да му откажа.
Ламията отново хвана Роналд под ръка. На високи токчета, по неравна земя, това бе разумен подход. В моите малки найки аз не се нуждаех от помощ. Русокоско и Усмивчо ми подадоха ръка едновременно; не им обърнах внимание. Стига толкова преструвки. Бях уморена и не ми харесваше да ме влачат до края на света. Дори Жан-Клод никога не би ме замъкнал на някакво забравено от бога гористо място. Той беше градско момче. Разбира се, Оливър също ми се бе сторил гражданче. Което показва, че не бива да съдиш за вампирите по първата среща.
Каменистият склон ни водеше по един хълм. По склона му имаше срутени скали, струпани на неравни, назъбени купчини. Роналд на практика вдигна Мелани и я пренесе през най-лошия участък.
Спрях мъжете, преди да ми предложат помощта си.
— Мога и сама, благодаря все пак!
Сториха ми се разочаровани. Русият каза:
— Мелани ни нареди да се грижим за теб. Ако се спънеш и паднеш на камъните, ще бъде много недоволна от нас!
Брюнетът кимна.
— Ще се справя, момчета, наистина! — Тръгнах пред тях, без да чакам да видя каква ще е реакцията им. Навсякъде имаше подвижни малки камъчета. Покатерих се по една скала, по-голяма от мен самата. Двамата мъже вървяха плътно зад мен с протегнати ръце, готови да ме подхванат, ако се препъна. Никога не съм била дори и на среща с толкова параноичен партньор.