— Няма да се срещнеш с Оливър тази вечер, госпожице Блейк!
Посегнах към пистолета си, преди да може да се случи каквото и да е друго. Светлината угасна и аз останах в абсолютния мрак заедно с един вампир повелител, ламия и трима враждебно настроени мъже. Това не се очертаваше като един от хубавите ми дни.
Паднах на колене с готов за стрелба пистолет, притиснат към тялото ми. Мракът бе гъст и кадифен. Не виждах дори ръката пред лицето си. Затворих очи, опитвайки се да се съсредоточа върху шумовете. Ето го стържене на обувки по камъка. Движение на въздух, причинено от приближаването на някого до мен. Имах тринадесет сребърни куршума. Беше време да открия дали среброто наранява ламията. Алехандро вече бе получил сребърен куршум в гърдите и не го понесе никак зле.
Бях затънала до шия в лайната.
Стъпките буквално ме връхлитаха. Усещах нечие тяло близо до мен. Отворих очи. Все едно надничах в зала изпълнена с ебонитово, плътно черно. Но усещах, че някой се е надвесил над мен. Вдигнах пистолета на ниво слабини или корем и стрелях, както си бях на колене.
Фенерчетата светнаха като светкавици в мрака светкавици от син огън. Усмивчо падна по гръб в езеро от светлина. Чух го да се прекатурва през ръба, после нищо. Нищо, освен мрак…
40.
Нечии ръце ме сграбчиха за мишницата, а не бях чула нищичко. Явно — Алехандро. Изпищях, когато той ме дръпна да се изправя.
— Малкото ти пищовче не може да ме нарани! — каза той.
Гласът му бе тих, съвсем близо. Не ми отне пистолета. Не се боеше от него. А би трябвало.
— Предложих на Мелани свободата й, щом Оливър и Господаря на града умрат. На теб ти предлагам вечен живот, вечна младост и собствения ти живот.
— Ти си ми нанесъл първия белег.
— Тази нощ ще нанеса и втория — отвърна вампирът. Говореше меко и съвсем обикновено, в сравнение с Жан-Клод, но интимността на мрака и ръцете му придаваха на думите по-силно значение, отколкото би следвало да имат.
— Ами ако не искам да ти бъда човешки слуга?
— Все едно, ще те взема, Анита. Загубата ти ще означава щета за Господаря. Така ще загуби и последователи, самоувереност… О, да, Анита, ще те имам. Присъедини се към мен доброволно и ще бъде наслада за теб. Бори се с мен и ще бъде агония…
Използвах гласа, за да се прицеля в гърлото му. Ако успеех да прекъсна гръбначния мозък, все едно дали беше на хиляда години или повече, все пак можеше и да умре. Можеше. Моля те, Господи!
Стрелях. Куршумът го улучи в гърлото. Той отскочи назад, но не ме пусна. Още два куршума в гърлото и един в челюстта, и Алехандро ме захвърли встрани с писък.
Паднах по гръб в леденостудената вода. Нечие фенерче проряза мрака. Русокоско стоеше там, идеалната мишена. Стрелях и светлината угасна, но не се чу писък. Прибързах с прицелването и пропуснах. По дяволите.
Нямаше как да се изкача обратно горе в тъмното. Щях да падна и да си счупя някой крак. Така че ми оставаше единствено да навляза по-навътре в пещерата, ако успеех.
Алехандро още пищеше — без думи, гневно. Писъците отекваха и отскачаха по каменните стени, докато не само ослепях, но и оглушах.
Запълзях през водата, облягайки гръб на стената. Ако не можех да чуя тях, вероятно и те не чуваха мен…
— Вземете й пистолета! — каза ламията. Беше се преместила, стори ми се, че е до ранения вампир.
Зачаках в мрака за някакъв знак какво се канят да ми сторят. Срещу лицето ми лъхна студен въздух. Не бе причинен от движението им. Бях ли толкова близо до отвора, който водеше навътре в пещерата? Можех ли просто да се измъкна натам? В тъмното, като не знаех къде има дупки или достатъчно дълбока да се удавя вода? Не ми се стори добра идея. Може би просто можех да избия всички още тук? Надали.
През ехото от писъците на Алехандро се разнесе друг звук — високочестотно съскане, като на гигантска змия. Ламията се превръщаше. Трябваше да се измъкна, преди да свърши. Водата плискаше почти върху мен. Вдигнах глава, но нямаше нищо за гледане — само непрогледен мрак.
Не усещах нищо, но водата плисна отново. Насочих пистолета нагоре и стрелях. Светлинният проблясък разкри лицето на Роналд. Тъмните му очила бяха изчезнали. Очите му бяха жълти и със зеници като вертикални черти. Видях всичко това на проблясъка на пистолета. Стрелях още два пъти в това лице с очи-цепки. Той изпищя и под човешките му зъби се показаха кучешки. Боже. Какво представляваше той?
Каквото и да бе Роналд, падна по гръб. Чух го да тупва във водата с плисък, който бе твърде силен за плиткото вирче. Не го чух да помръдва след това. Мъртъв ли беше?
Писъците на Алехандро спряха. Той също ли бе мъртъв? Дали не се промъкваше към мен? Дали не ме връхлиташе в момента? Изпънах пистолета пред мен и се опитах да усетя нещо — каквото и да е — в мрака.