Понеже познавам техните възражения. Бяха преизпълнени с възхищение към човека, изграден от баща ми. „Как ще дръзнеш да се отнасяш несправедливо, казваха си те, с една толкова съвършена сполука?“ И в името на човека, създаден от такъв род принуди, те премахнаха тези принуди. А веднъж заемали трайно място в сърцето, те продължаваха да въздействат. После, малко по малко, бяха забравени. И оня, когото искаха да спасяват, вече бе мъртъв.
Ето защо мразя иронията, присъща не на човека, а на рака. Защото ракът им казва: „Вашите обичаи на други места са различни. Защо да не ги промените?“ Както би им казал: „Кой ви кара да прибирате овършаното зърно в хамбара и стадата в оборите?“ Но тъкмо той е заблуден от думите, понеже не знае онова, което думите не могат да обхванат. Не знае, че хората обитават дом.
И жертвите му, вече неспособни да разпознаят своя дом, започват да го рушат. Така хората разпиляват най-ценното си богатство: смисъла на нещата. И смятат за голяма своя заслуга, че в празнични дни не зачитат обичаите, че изневеряват на традициите си, че честват врага си. И разбира се, изпитват някакви душевни вълнения по време на светотатствените си действия. Докато има светотатство. Докато въстават срещу нещо, което още тегне върху им. И живеят от това, че врагът им още диша. Сянката на законите все още ги притеснява достатъчно, за да усещат, че са против законите. Но скоро самата сянка изчезва. Тогава те вече не изпитват нищо, дори вкусът на победата е забравен. И започват да се прозяват. Те са обърнали двореца на градски площад, но веднъж изчерпали удоволствието да тъпчат площада с безочливо самохвалство, вече не знаят какво правят тук, на това тържище. И ето че смътно мечтаят да съградят наново един дом с хиляди врати, с топове дамаска, които тегнат на плещите, с просторни преддверия. Ето че замечтават за една тайна стая, която би обгърнала с тайнственост целия дом. И без да го знаят, тъй като вече не пазят спомен за него, те оплакват двореца на моя баща, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.
Ето защо, вече осъзнал това, аз издигам неограничената си власт срещу разпадането на нещата и отказвам да слушам онези, които ми говорят за естествени наклони. Твърде добре зная, че естествените наклони препълват блатата с вода от ледниците, оглаждат планинските стръмнини и преустановяват движението на реката при разливите й към морето, разделена там на хиляди разнопосочни въртопи. Твърде добре зная, че естествените наклонности правят така, че властта се разделя на части и хората се изравняват. Но аз управлявам и правя избор с ясното съзнание, че кедърът също превъзмогва въздействието на времето, което би трябвало да го превърне в прах, и от година на година изгражда, дори пряко силата, теглеща го надолу, гордия си храм от зеленина. Аз съм животът и градя порядък. Издигам ледниците против интересите на блатата. Не се интересувам от това, че жабите ще крякат срещу несправедливостта. Аз въоръжавам наново човека, за да пребъде.
Затова пренебрегвам глупавия бъбривец, тръгнал да укорява палмата, че не е кедър, и кедъра — че не е палма, тъй като, смесвайки книгите, той води към хаоса. И зная добре, че бъбривецът има право в абсурдното си познание, защото, преминали в неживото, кедър и палма биха се уеднаквили и биха се превърнали в прах. Но животът устоява на безпорядъка и на естествените склонности. Тъкмо от праха той извлича кедъра.
Истината на моите заповеди е в човека, който ще се роди от тях. И обичаите, и законите, и езикът на империята ми — аз въобще не търся смисъла им в тях самите. Знам добре, че съчетавайки камъни, човек създава мълчание, което не се съзира в камъните. Знам добре, че чрез бреме и заслепления съживяваме любовта. Знам добре, че нищо не разбира оня, който е разделил на части трупа и е претеглил костите и вътрешностите. Понеже кости и вътрешности сами по себе си не служат за нищо — не повече от мастилото и хартиената каша на книгата. Ценна е единствено мъдростта, която носи книгата, но тя няма нищо общо с естеството им.
Отказвам да споря, защото тук няма нищо за доказване. Език на моя народ, ще те избавя от похабяване. Спомням си за неверника, който посети баща ми:
— Ти заповядваш хората в твоите земи да се молят с броеници с тринадесет зърна. Защо точно тринадесет — казваше той, — спасението на душата не е ли същото, ако промениш броя им?
И приведе тънки доводи в полза на молитвените броеници с дванадесет зърна. Аз, невръстен и податлив към ловкостта на разсъжденията, наблюдавах баща си, усъмнен, че ще даде блестящ отговор, до такава степен изложените аргументи бяха ми се сторили ослепителни: