И ако под „принуда“ аз разбирам обратното на слободията, което означава да мамиш, никак не желая тя да е дело на моята полиция, тъй като докато се разхождах в мълчанието на моята обич, съм наблюдавал децата, за които ти говорих, подчинени на правилата на играта и никой не мамеше безсрамно. Понеже познаваха лицето на играта. А аз наричам „лице“ това, което се ражда от една игра. Пламенното им усърдие, удоволствието от решените проблеми, младежката им дързост, една задружност, придобила своя вкус от тази игра, а не от някоя друга, един бог, който ги кара да се самоосъществяват по този начин, защото никоя игра не те оформя еднакво, и ти сменяш играта, за да промениш себе си. Ала когато виждаш себе си възвишен и благороден в тази игра, откриваш, че ако ти се случи да измамиш, разрушаваш точно това, заради което играеш. Тази възвишеност и това благородство. И ето че чувствуваш принуда от любов към едно лице.
Тъй като жандармът установява приликата ти с другия. Как би могъл да види по-нависоко? Редът за него е редът в музея, където всичко е наредено. Ала аз не полагам устоите на империята върху приликата ти с твоя съсед. А върху това, че съседът ти и ти самият, като колоната и статуята в храма, намирате опора в империята, която е една.
Моята принуда е церемониал на любовта.
XCVIII
Ако твоята любов няма никаква надежда да бъде приета, трябва да замълчиш. Тя може да тлее в теб, ако е мълчание. Защото любовта създава една посока в света и всяка посока те кара да израстваш, позволявайки ти да се приближаваш, да се отдалечаваш, да влизаш, да излизаш, да намираш, да губиш. Защото ти трябва да живееш. А няма живот, ако никой бог не създава за теб силови линии.
Ако любовта ти въобще не е приета и се превръща в напразно коленопреклонно молене сякаш на отплата за твоята вярност, и не е по силите на душата ти да замълчиш, тогава, има ли лекар, лекувай се. Защото не трябва да се смесва любовта с поробването на сърцето. Любов, която моли, е красива, но умоляващата е лакейска.
Ако любовта ти се сблъсква с абсолюта на нещата като необходимостта да преодолееш непристъпните стени на манастир или изгнанието, тогава благодари на Бога, ако жената там те обича в отговор, въпреки че наглед е сляпа и глуха. Защото има на света една запалена за теб нощна лампа. И не е важно за мен, че ти не можеш да си послужиш с нея. Тъй като оня, който умира в пустинята, е богат с една далечна къща, макар че умира.
Защото ако аз изграждам възвишени души и избера най-съвършената, за да я зазидам в мълчание, струва ти се, че никой не получава нищо от нея. И все пак, ето че тя придава благородство на цялата империя. Който мине отдалеч, пада ничком. И се раждат знаменията и чудесата.
Тъй че, ако съществува любов към теб, макар и безполезна, и в отговор любов от твоя страна, ти ще крачиш в светлина. Защото велика е молитвата, на която единствен отговор е мълчанието, ако се окаже, че съществува бог.
И ако любовта ти е приета и за теб се разтварят обятия, тогава моли се на Бог да спаси тази любов от тлен, защото ме е страх за препълнените догоре сърца.
XCIX
И все пак, тъй като бях обикнал свободата, която накара да зазвънти сърцето ми, и тъй като бих пролял кръвта си, за да я завоювам, и тъй като съм наблюдавал блесналия поглед на хората, борещи се за това завоевание (докато другаде съм виждал опасни и разпенени като животни тези, които със загрубяло сърце бяха устремени към запасите и навирили зурла, се превръщаха в прасета около копанята);
понеже съм виждал как пламъкът на свободата придава сияние на хората, а тиранията ги затъпява,
и понеже не ми е присъщо да изоставям нещо от себе си, и презирам пазара на идеите, знаейки, че ако думите въобще не се отчитат пред живота, тъкмо думите трябва да променим, и че ако ти грешиш, парализиран в едно безизходно противоречие, тъкмо фразата трябва да разчупим, и че ти е потребно да откриеш планината, откъдето равнината ще се покаже осветена;
откривайки тук едновременно, че единствено възвишени са душите, които са били създадени, изковани и изградени като крепости чрез принудата, чрез култа и чрез церемониала, който е едновременно традиция, молитва и неоспоримо задължение
и че единствено красиви са гордите души, които не приемат да се преклонят, държат хората изправени в мъченията, вътрешно свободни, без да се отричат от вярата си, следователно вътрешно свободни да избират, да вземат решения и да се женят за тази, която обичат, въпреки недоволството на тълпата и изпадането в немилост пред владетеля,