хрумна ми мисълта, че нито принуда, нито свобода имаха смисъл. Защото от никое от моите движения не трябва да се отказвам, въпреки че думите, които ги означават, си показват език една на друга.
C
Ако ти вкарваш в затвора, воден от предразсъдък, и ако се окаже, че си затворил мнозина (и навярно би могъл да затвориш всички, тъй като всички са носители на нещо осъдително, което е все едно да задържаш незаконните желания, и тогава в затвора биха се озовали дори светци), то твоят предразсъдък е лоша гледна точка за преценка на хората, забранена и кървава планина, която зле разделя и те принуждава да действаш срещу самия човек. Понеже хубавото в човека, когото осъждаш, би могло да заема голяма част от него. Следователно оказва се, че ти го смазваш.
И ако жандармите ти, които по необходимост са глупави и слепи изпълнители на твоите заповеди, и съгласно длъжността си, за която ти не изискваш интуиция, а, напротив, им отказваш правото на интуиция, защото при тях става дума не да проумяват и да съдят, а да отличават според дадените от теб знаци; ако жандармите ти получават нареждане да определят в черно, а не в бяло — тъй като за тях съществуват само два цвята — примерно този там, който си тананика, когато остане сам, или понякога се съмнява в Бога, или се прозява, докато обработва земята, или по някакъв начин мисли, действа, обича, мрази, възхищава се или презира каквото и да било, тогава започва отвратителното време, когато ето те затънал сред народ от предатели, от когото никога не ще успееш да отсечеш достатъчно глави, и тълпата за теб ще е тълпа подозрителни, а народът ти — народ от шпиони, тъй като ти си избрал начин на разделяне, който минава не извън хората, което би ти позволило да наредиш едните отдясно, а другите отляво, внасяйки яснота, а през самия човек, разделяйки го от него самия, превръщайки го в шпионин на самия себе си, предател на самия себе си, понеже всекиму се случва да се съмнява в Бога през знойните нощи. Защото всекиму се случва да си тананика в самотата или да се прозява, докато обработва земята, или в определени часове да мисли, да действа, да обича, да мрази, да се възхищава или да презира каквото и да било на света. Защото човекът живее. И би ти се явил като светец, спасен и желан, единствено оня, чиито идеи са купени на пазара, а не са преживени със сърцето.
И тъй като ти искаш от жандармите си да открият у човека следите на това, което е присъщо на човека, а не на този или онзи човек, те ще вложат цялото си усърдие, ще го открият у всеки, понеже го има там, ще се ужасят от разрастването на злото, ще те ужасят с рапортите си, ще те накарат да споделиш вярата им в неотложността на репресиите и когато ще са те убедили, ще те накарат да построиш тъмници, за да затвориш там целия си народ. До деня, в който ще бъдеш принуден, тъй като те също са хора, да затвориш и тях самите.
И ако искаш един ден селяни да обработват земите ти в добротата на тяхното слънце, и скулптори да дялат камъните си, и геометри да създават фигурите си, ще ти се наложи да смениш планината. И щом избереш друга планина, твоите каторжници ще се превърнат в твои светци и ти ще издигнеш статуи на оня, когото си осъдил да чука камъни.
CI
Хрумна ми обаче идеята за опустошението, за която винаги съм си мислил, но без да ме просветли Бог за нея. И несъмнено знаех, че разсипник е оня, който разбива стила в дълбочина, за да извлече ефекти, които му носят полза, ефекти, сами по себе си достойни за похвала, защото е присъщо на стила да ти ги позволи, тъй като той е създаден, за да могат хората да предават душевните си вълнения. Ала се оказва, че ти разбиваш талигата си под предлог, че я караш, както оня, който убива магарето си с непосилни товари. Докато с добре премерени товари ти го приучваш на работа и то ще работи така добре, както и досега. Затова отстранявам този, който пише против правилата. Нека намери начин да се изразява според правилата, защото само тогава той създава правила.
Следователно се оказва, че осъществяването на свободата, когато тя е свобода на красотата на човека, е сякаш опустошаване на някакъв запас. И, разбира се, за нищо не служи един дълбоко скътан запас и красота, която се дължи на качеството на матрицата, ала никога не ще бъде извадена от калъпа, за да я покажеш на светло. Хубаво е да се създават хамбари, където се съхранява зърното. И все пак те имат смисъл само ако ти черпиш от това зърно, за да го разпределяш през зимата. И смисълът на хамбара е обратен на хамбара като място, където внасяш. Той става място, откъдето изнасяш. Ала единствено някакъв неумел език е причина за противоречието, защото „внасям“ и „изнасям“ са думи, които си показват език една на друга, когато ставаше въпрос просто да кажем не „Този хамбар е място, където внасям“, на което другият логик с право ще ти отговори: „Това е мястото, откъдето изнасям“, когато ти надмогваше техния вятър от думи, обсебваше противоречията им и създаваше значението на хамбара, наричайки го „място за престой на зърното.“