Той отвърна:
— Бог омесва морето. Загубени сме. Чувам пукането на подпорните греди. Те въобще не трябва да напомнят за себе си, понеже са рамки и арматура. Както и каменните основи на земното кълбо, на което поверяваме домовете си и процесията на маслиновите дръвчета, и нежността на дългорунните стада, които бавно преживят привечер тревата на Бога. Хубаво е да си зает с маслиновите дръвчета, с овцете, с вечерята и любовта у дома. Но е лошо, когато самата рамка ни застрашава. Когато вече завършеното отново става суровина. Ето че тук онова, което трябва да мълчи, проговаря. Какво ще стане с нас, ако планините замълвят? Чувал съм това мълвене и вече не бих могъл да го забравя…
— Какво мълвене? — попитах го аз.
— Господарю, някога живеех в село, построено върху спокойния гръб на един хълм, здраво закрепено за земята и нейното небе — градено, за да е трайно, и наистина беше трайно. Чудесна патина блестеше по стубелите на нашите кладенци, по камъните на праговете ни, по извитите корита на чешмите ни. Но ето че една нощ нещо се пробуди в подземната ни каменна основа. Разбрахме, че под нозете ни земята отново оживява и започва да се гъне. Вече завършеното пак ставаше суровина. И ние се уплашихме. Уплашихме се не толкова за нас самите, колкото за плодовете на нашите усилия. Онова, за което се заменяхме, докато сме живи. Аз бях ваятел и се уплаших за големия сребърен съд, над който се трудех от две години. За който бях заменил две години бдение. Друг трепереше за килимите си от дълго влакнеста вълна, които с радост беше изтъкал. Всеки ден ги раздипляше на слънце. Беше горд, че е заменил част от съсухрената си плът за тази вълна, която изглеждаше дълбока. Трети се боеше за маслиновите дръвчета, които беше засадил. И аз твърдя, че никой от нас не се боеше от смъртта, а всички треперехме за дребни глупави предмети. Откривахме, че животът има смисъл само ако човек постепенно го заменя за нещо. Смъртта на градинаря с нищо не вреди на едно дърво. Но ако застрашиш дървото, два пъти умира градинарят. Сред нас имаше и един стар разказвач, който знаеше най-хубавите приказки на пустинята. И сам ги беше доукрасил. Той беше единственият, който ги знаеше, защото нямаше синове. И докато земята започваше да се изплъзва, той трепереше за осиротели приказки, които никога вече нямаше да бъдат изпети от някого. А земята продължаваше да оживява и да се гъне и огромен жълтеникав облак дим се заизвива и заспуска. Но какво от себе си може да замени човек, за да украси един движещ се облак, който бавно се обръща и поглъща всичко наоколо? Какво да съградиш върху това движение?
Под тежестта му къщите бавно се завъртаха и под напора на почти невидимо усукване гредите пукаха рязко като буре с чер барут. Или стените затреперваха, за да се срутят с трясък. А оцелелите от нас изгубваха своето значение, освен разказвача, който полудя и продължаваше да пее.
Къде ни отнасяш ти? Този кораб ще потъне ведно с плода на нашите усилия. Усещам, че отвън времето тече напусто. Усещам как времето тече. То не бива да тече така, осезаемо, а да ни отвежда към крепкостта, към зрелостта и старостта. То трябва постепенно да приема в себе си изделието. Но какво укрепва то отсега нататък, което да идва от нас и да пребъде?
VI
И отидох при моя народ, мислейки за невъзможната вече замяна, щом нищо трайно не се пренася през поколенията, и за времето, което изтича безплодно като в пясъчен часовник. И си мислех: тази сграда не е достатъчно просторна и творението, за което той се заменя, все още е нетрайно. Мислех за фараоните, заповядали някога да им издигнат грамадни мавзолеи, ъгловати, неразрушими, които порят океана на времето, а то постепенно ги превръща в прах. Мислех за безбрежните девствени пясъци на керваните, сред които понякога стърчи древен храм, наполовина потънал и с мачти, изтръгнати сякаш от невидима синя буря — още плаващ, но вече обречен. Размислях: още не е дълготраен този храм с товара си от позлата и скъпоценности, стрували векове човешки живот, с меда, събиран от толкова поколения, със златните филиграни и сърмените одежди, за които бавно са се заменили стари занаятчии, и с бродираните покривки, над които старици са вадили очите си цял живот, ден след ден, и най-сетне съсухрени, кашлящи, повалени от смъртта, са оставили след себе си тази царствена диря. Тази нацъфтяла поляна. Онези, които я виждат днес, си казват: „Колко е хубава тази бродерия! О, колко е хубава…“ И откривам, че с коприната си тези старици са изпрели своето преображение. Без да съзнават, че са вълшебници.
Но трябва да приготвим раклата, която да съхрани оставеното от тях. И талигата — да го пренесем. Защото почитам най-вече това, което е по-дълговечно от хората. И поставям дарохранителницата, на която да поверят всичко съкровено.