Така опознах неволята им, когато съсъдът се счупваше, преди още да е напълнен. Защото смъртта на стареца, превърнал се в пръст, след като се е заменил изцяло, е само тайнство и те погребват единствено вече ненужното сечиво. Но съм виждал сред моите племена онези белязани от смъртта деца, които едва си поемат дъх, без да продумват, склопили очи и спотайващи едно още тлеещо въгленче под предългите си ресници. Защото се случва понякога тъй, че Бог, както жътварят, покосява цветя, разцъфнали сред узрялата ечемичена нива. И когато отнесе снопа, натегнал от зърно, в него намира този никому ненужен разкош.
„Детето на Ибрахим умира“, говореше народът. И поех с бавната си походка, незабелязан от тях, към дома на Ибрахим, знаейки, че човек прониква отвъд илюзиите на езика, щом се затвори в мълчанието на своята обич. И те не ми обърнаха никакво внимание, погълнати от усилието да слушат как то умира.
В къщата шепнеха, пристъпваха безшумно с чехлите, сякаш там имаше някой много изплашен, когото и най-слабият отчетлив звук би накарал да побегне. Не смееха да помръднат, да отварят и затварят вратите, като че бдяха над мъждукащия пламък на кандило. Щом го различих, усетих, че е побягнало — както се бе вкопчило в галопиращата треска, дишаше пресечено, стиснало юмручета, а очите му, упорито склопени, отказваха да гледат. После забелязах хората около него, които се мъчеха да го опитомят, както се мъчим да опитомим малките диви животни. Подаваха му с треперещи пръсти чашата с мляко. Може би ще му се прииска мляко, ще се спре заради сладкия дъх на млякото, ще отпие. И щяха да могат да общуват с него така, както с газелата, която приема храна от ръката ви. Но то оставаше тъй сериозно, тъй безразлично. Не му трябваше мляко. Тогава стариците съвсем тихичко, съвсем тихичко, както говорим на яребиците, му запяха едва чуто песента, която бе обичало — за деветте звезди, които се къпят в кладенеца, — но несъмнено то беше много далече и не чуваше. Даже не се обръщаше в своя бяг. Тъй вероломно в готовността си да умре. Тогава те просеха от него поне оня жест, оня поглед, който пътникът хвърля към приятеля, без да забавя ход…; един знак на признателност. Обръщаха го в леглото му, изтриваха потта от челото му, даваха му да пие — и вършеха всичко това навярно, за да го събудят от смъртта.
И аз ги оставих заети да му поставят примамки, за да оживее — о, толкова лесно им убягваше това деветгодишно дете! — и да му подават играчки, за да го оковат чрез щастието. Но малката му ръка неумолимо ги отблъскваше, щом ги сложеха прекалено близо до него, подобно на човек, който отстранява храстите, забавящи бързия му бяг.
Станах и се обърнах към прага. То беше останало само миг, един лъч светлина, един изглед от града измежду многото други. Едно дете, повикано по грешка, се бе усмихнало, беше откликнало на зова. То току-що се бе извърнало към стената. Присъствие на дете, вече по-крехко от присъствие на птиче… и ги оставих да пазят мълчание, за да опитомят детето, което умираше.
Вървях по уличката. През вратите чувах как смъмряха слугините. Слагаха в ред къщата, приготвяха се за прекосяването на нощта. Не се интересувах дали мъмренето е справедливо или незаслужено. Усещах само усърдието. И по-нататък, до чешмата, едно момиченце плачеше, заровило лице в трапчинката на лакътя си. Погалих леко косите му и обърнах лицето му, но не попитах защо тъгува, понеже то не би могло да знае. Защото тъгата винаги идва от усещането за времето, което изтича, преди да остави нещо завършено: тъга по отлитащите дни, по изгубената гривна, която е време, изплъзнало се от нас, или по смъртта на брата — време, вече негодно за употреба. А щом това дете стане девойка, тъгата й ще бъде тъга по отишлия си любим, който, без тя да знае, ще бъде изгубен път към реалното, към чайника и спокойната залостена къща, към детето, което ще кърми. И отведнъж времето започва да изтича ненужно през нея като в пясъчен часовник.
И ето че една жена се показа на прага сияеща и ме погледна право в очите, с тръпна радост навярно за приспаното вече дете, за ароматната супа или просто заради близко завръщане. И за времето, отведнъж станало нейно. И минах край моя еднокрак обущар, който обшиваше със златен филигран своите чехли, и ясно разбрах, че пееше, макар и да нямаше глас:
— Нещо станало ли е, обущарю, от какво си толкова весел?
Но не изслушах отговора, тъй като знаех, че той ще сбърка и ще заговори за спечелените пари, за вечерята, която го чакаше или за почивката. Той и не подозираше, че щастието за него бе да се преобразява в златовезани чехли.
VII
Защото аз открих и една друга истина: че е напразна илюзията на уседналите, които смятат, че могат спокойно да обитават своя дом, тъй като всеки дом е застрашен. Както и храмът, който си издигнал в планината, изложен на северния вятър, постепенно се е напукал като древен вълнорез и вече започва да потъва. И оня обсаден от пясъците храм неусетно ще бъде погълнат от тях. Ти ще намериш отново върху тези основи пустиня, гладка като морска шир. Така е и с всеки градеж и най-вече с моя неделим дворец, съставен от овце, кози, жилища и планини, преди всичко порив на моята обич; но ако умре владетелят, въплътил този образ, дворецът отново ще се разпадне на планини, кози, жилища и овце. И наново изгубен в разпокъсаността на нещата, ще бъде вече само безредно струпан материал, предоставен на други скулптори. И ще дойдат хората от пустинята наново да създадат един образ. Ще дойдат с образа, който носят в сърцата си, да наредят според новия смисъл древните букви на книгата.