Вижте господаря на именията — поел сам по пътищата в утринната роса, той не носи никое от своите богатства със себе си. Не се ползва от никаква тяхна облага. Сякаш не ги притежава, защото те не му служат в момента, стъпките му затъват в калта след дъжд като стъпките на каторжник, а с тоягата си разгръща мокрите тръни като най-празно бродещ скитник. От ниското сред изровения път той дори не обгръща с поглед имението си, а просто знае, че е негов владетел.
И все пак, ако го срещнеш и те погледне, си казваш: това е той и никой друг. Спокоен и самоуверен, той се осланя на фундаменталния залог, който не му служи в момента. Нищо не ползва, но и нищо не му липсва. Опира се на непоклатимата основа на пасищата, ечемичените ниви и палмовите горички, които му принадлежат. Нивите са в покой. Хамбарите още спят. Хората, които вършеят житото, още не са им отнели светлината. Но той ги побира всички в сърцето си. Тук крачи не кой да е, а господарят, разхождащ се бавно сред своите люцерни…
Сляп е оня, който гради представи за човека само от делата му, вярвайки, че само делото го показва такъв, какъвто е, или осезаемият опит, или пък ползваните облаги. Същественото за човека не е това, с което разполага в момента, защото моят владетел, тръгнал на разходка, разполага единствено с шепата класове, които би могъл да орони в дланите си, или с плода, който би могъл да откъсне. Оня, който ме следва във войната, е изпълнел със спомена за своята любима, която не може нито да види и докосне, нито да притисне в обятията си; тя дори не мисли за него, защото в този час на разсъмване, когато той вдишва простора и усеща привличането, което го тегли, любимата му даже не е жива за света. А сякаш отсъства и е мъртва. Заспала е. И все пак човекът е преизпълнен с усещането, че тя съществува, преизпълнен е с нежност, която спи спотаена, забравила за себе си като семената в хранилището; изпълнен е с благоухания, които не вдишва, и с ромон на водоскок — сърцето на неговия дом, — който не чува; преизпълнен е и с тежестта на една империя, която го прави различен от другите.
Или оня приятел, когото срещаш, носещ в себе си болното си дете. Боледуващо някъде далече. Треската не пари ръката му, в ушите му не кънти жалният детски плач. В този момент то не променя с нищо живота му. И все пак ще ти се стори смазан от тежестта на детето, което носи в сърцето си.
Така е и с оня, който идва от империята и не съумява да я обгърне с поглед, нито да използва запасите й, нито да извлече най-малка облага, но е извисен в сърцето си като владетеля на имението, бащата на болното дете или осенения от любовта, когато любимата е не само далечна, но и спяща. Само смисълът на нещата е съществен за човека.
Познавам го, разбира се — ковачът от моето село, който идва при мен и ми казва:
— Безразлично ми е всичко, което не ме засяга лично. Ако имам чай, захар, назобено магаре и жена ми е до мене, ако децата ми растат на години и на добродетел, тогава съм напълно щастлив и не искам нищо повече. Защо са тези страдания?
Щеше ли да е щастлив обаче, сам в света и в своя дом? Ако обитаваше със семейството си изгубена из пустинята шатра? Тъй че го карам да се поправи:
— Представи си, че вечер намираш приятели в другите шатри, че те имат какво да ти кажат и ти разправят новините от пустинята…
Понеже съм ви виждал, не го забравяйте. Виждал съм ви край нощните огньове, заети да печете овца или коза, и съм чувал бликащите ви гласове. И с бавни стъпки, в мълчанието на моята обич, съм се приближавал до вас. Говорехте, разбира се, за синовете си — кой пораснал, кой заболял, говорехте за дома си, но някак между другото. И се оживявахте само когато присядаше странникът, разпрегнал далечния си керван, и раздипляше пред вас чудесата отвъд — белите слонове на някой си принц и сватбата на принцесата на хиляди километри оттук, дето едва сте й чували името. Или за придвижването на неприятелите. Или пък разказваше за онази комета, за онази обида, онази любов или безстрашие пред смъртта, омраза към вас или голяма загриженост. Тогава се чувствувахте преизпълнени с необятност и свързани с толкова много неща, тогава придобиваше смисъл вашата обичана и ненавиждана шатра, застрашавана и закриляна. Тогава ставахте частица от чудодейна мрежа, преобразила ви в нещо по-просторно от вас самите.