И те зажадуваха за жажда и размахваха юмруци по посока на баща ми: „Злодей! Ти ни лиши от жаждата, която е пиянство от саможертвата в името на любовта!“
Той възпя заплахата, която се възцарява, щом войната е обявена и пясъкът се превърне в змийско гнездо. Всяка дюна придобива власт на живот и смърт. И те зажадуваха за смъртната опасност, която оживява пясъка. Възпя достолепието на врага, когато го очакваш от всички страни и той се търкулва от единия до другия край на кръгозора подобно слънце, което не знаеш откъде ще се появи! И те зажадуваха за враг, който би ги обгърнал с великолепието си като морето.
И щом зажадуваха за любовта, зърната като лице, ножовете бликнаха от ножниците. И ето че те плачеха от радост, милвайки сабите си! Забравените им, ръждясали, покрити с позор оръжия, които сега им напомняха изгубена мъжественост, защото само те позволяват на мъжа да сътворява света. И това бе сигналът на бунта, който лумна красив като пожар!
И всички срещнаха смъртта като мъже!
XIII
Така изпитахме песента на поетите върху тази войска, която започваше да се разединява. Но ставаше чудо: усилията на поетите бяха безплодни и воините им се присмиваха.
— Нека възпеят нашите истини — отговаряха те. — Водоскокът в дома ни и благоуханието на супата за вечеря. Какво ни засягат тези брътвежи?
Точно тогава научих друга истина: че изгубената власт не се възвръща. И че образът на империята беше станал неплодотворен. Тъй като образите загиват като растенията, щом се изчерпи силата им и преди да се разпилеят, се превръщат в мъртви вещества и в хумус за новите растения. И се отдръпнах настрана, за да размисля над тази загадка. Защото нищо не е по-вярно или по-невярно. А само по-резултатно или по-безрезултатно. Вече не държах в ръце чудодейния възел на тяхното многообразие. Той ми се изплъзваше. И империята ми рухваше сякаш от само себе си, понеже за кедъра — когато ураганът ломи клоните му, а пясъчната буря го изтръгва из корен и той отстъпва пред пустинята — това значи не че пясъкът е станал по-могъщ, а че кедърът вече се е отказал и сам е отворил вратите си на варварите.
Когато някой певец запееше, упрекваха го, че преувеличава чувствата си. Наистина патетичността звучеше фалшиво и ни се струваше отживяла времето си. Самозалъгва ли се той, казваха, изразявайки любов към кози, овце, жилища и планини, които са само разпръснати предмети? Самозалъгва ли се, изразявайки любов към извивките на реките, които не са застрашени от превратностите на войната и не са заслужили кръвта? И наистина — самите певци изпитваха угризения, сякаш бяха разказали груби басни на деца, вече не чак толкова доверчиви…
Моите генерали, с непоклатимата си глупост, дойдоха да ме упрекнат заради певците ми. „Те пеят фалшиво!“, казваха. Но аз разбирах фалшивата им нотка, понеже славеха един мъртъв бог.
Моите генерали, с непоклатимата си глупост, ме питаха тогава: „Защо хората ни вече не искат да воюват?“ Както биха казали, засегнати заради занаята си: „Защо вече не искат да косят житата?“ А аз променях въпроса, който, така поставен, не водеше доникъде. Въобще не ставаше и дума за занаят. И се питах в мълчанието на моята обич: „Защо вече не искат да умират?“ А мъдростта ми диреше отговор.
Защото човек не умира за овце, нито за кози, за жилища или за планини. Защото предметите съществуват и без да жертвуваш нещо за тях. А умираш, за да спасиш невидимия възел, който ги свързва и ги превръща в имение, в империя, в познато и близко лице. За тази цялост човек се заменя, понеже я гради и когато умира за нея. Смъртта е отплата за любовта. И оня, който би заменил живота си за изкусното изделие, което е по-дълготрайно от живота, за храма, поел пътя си през вековете, приема и да умре, ако погледът му успява да различи двореца от разхвърляните материали, ако е омаян от великолепието му и копнее да се разтвори в него. Защото е приет в нещо по-голямо от себе си и се отдава на любовта си.
Но как биха приели те да заменят живота си за груби интереси? Интересът първо повелява да си жив. Каквото и да правеха моите певци, те предлагаха на хората ми фалшива монета в замяна на саможертвата им. Тъй като не успяваха да разкрият пред тях лицето, което би ги развълнувало. Моите хора бяха лишени от правото да умрат в любов. За какво тогава да умират?
И онези от тях, които все пак умираха по силата на неумолим дълг, който приемаха, без да разбират, умираха тъжно, вцепенени и с втренчен поглед, скъпи на думи, непреклонни в отвращението си.