Затова дирех в сърцето си ново знание, което би могло да ги обхване, после с ясното съзнание, че не съществува нито разумен довод, нито мъдрост, които да водят натам — тъй като става дума да се сътвори един образ по подобие на скулптора, налагащ на камъка тежестта на неограничената си власт, — аз молех Бог да ме просветли.
И цялата нощ прекарах в бдение над хората си под скриптенето на пясъка, който се надигаше и се втурваше косо през дюните, за да ги изравни и навее отново малко по-далече. В тази нощ на безвремие, под луната, която се появяваше и чезнеше сред червеникавия дим, разнасян от ветровете. И слушах часовоите да се зоват все още от трите вишки на триъгълния стан — но гласовете им вече бяха само протяжни обезверени викове, тъй патетично кухи от пустота.
И се обръщах към Бога: „Не съществува нищо, което да ги приеме в себе си… Предишният им език се изхаби. Заключениците на баща ми бяха неверници, но в допир с една силна империя. Баща ми им изпрати певец, зад когото стоеше тази империя. Ето защо само в една нощ чрез всемогъществото на словото си той ги приобщи към вярата. Но това могъщество идеше не от него, а от империята.
Липсва ми певец и нямам никаква истина, нямам наметало, за да стана пастир. Трябва ли тогава да се избиват помежду си и да се отдават на тлен в нощта на извадените ножове, които пронизват вътрешности и са непотребни като проказата? В името на какво ще ги обединя?“
И тук и там се надигаха лъжепророци, които насъбраха неколцина. И повярвалите, макар и малобройни, се чувствуваха въодушевени и готови да умрат за вярата си. Но вярата им не струваше и грош за другите. И всяка една вяра се противопоставяше на останалите. Така се градяха малки църкви, които се ненавиждаха поради обичая си да делят всяко нещо на заблуда и истина. Което не е истина — е заблуда, а което не е заблуда — е истина. Но аз, който добре зная, че заблудата съвсем не е обратното на истината, а друго едно подреждане, друг храм, съграден със същите камъни — нито по-истински, нито по-лъжовен, а друг, — откривайки, че те са готови да умрат за илюзорни истини, кървях в сърцето си. И се обръщах към Бога: „Не можеш ли да ми изпратиш истина, която да надделее над техните отделни истини и да приеме всички в лоното си? Понеже, ако би могло от тези треви, които се задушават взаимно, да създам дърво с една-единствена душа, тогава тази клонка ще расте от благоденствието на другата клонка и цялото дърво вече ще бъде само чудодейно съучастие и разцвет под слънцето.
Сърцето ми няма ли да е достатъчно широко да ги побере?“
Добродетелните също бяха в смешно положение, а търговците ликуваха. Търгуваха. Превъзнасяха девствениците. Плячкосваха запасите ечемик, които пазех за гладни времена. Убиваха. Но не бях чак толкова наивен да помисля, че гибелта на империята се дължи на краха на добродетелта, а ясно съзнавах, че този крах на добродетелта е следствие от гибелта на империята.
„Господи, казвах, дай ми образа, за когото те ще се заменят в сърцето си. И всички, чрез всеки един, ще стават по-силни. И добродетелта ще бъде знак за това, което са.“
XIV
В мълчанието на моята обич издадох заповед да екзекутират много от тях. Но всяка смърт подхранваше подземната лава на бунта. Защото човек е склонен да приема очевидното. А нямаше и помен от него. Трудно беше да разберат в името на каква неоспорима истина отново някой умира. Точно тогава почерпих от мъдростта на Бога познания за властта.
Понеже властта въобще не може да се обясни със строгостта. А единствено с простотата на езика. И строгостта, разбира се, е необходима, за да се наложи новият език, понеже за него няма никакви нагледни доказателства — той не е нито по-истински, нито по-фалшив, а друг. Но как строгостта би наложила език, който би разделил хората, оставяйки ги да си противоречат? Защото да наложиш такъв език, значи да наложиш разделение и да разрушиш строгостта.
Постигам го чрез неограничената си власт, като опростявам нещата. Тогава принуждавам човека да стане друг — и по-освободен, и по-просветлен, и по-щедър, и по-усърден; да придобие най-сетне вътрешно единение със самия себе си в своите стремежи и щом веднъж се самопостигне — понеже проглежда и отрича ларвата, която открива, че е бил преди, понеже се удивлява на собственото си великолепие, — той е очарован и става мой съюзник и воин на строгостта ми. А строгостта ми няма друго основание, освен неговата роля. Тя е монументална порта, през която ударите с камшик навярно принуждават стадото да мине, за да смени козината си и да се преобрази. Но всички тези хора съвсем не са заставени: те са приобщени.