През март 1943 година Сент-Егзюпери заминава за Северна Африка. Оставят го на разположение на командването през август същата година. Веднага след това той полага неимоверни усилия отново да се зачисли на военна служба, ала едва през февруари 1944 година му се представя сгоден случай: научавайки за присъствието на генерал Ейкър в Неапол (американският генерал Ейкър командвал военновъздушните сили на средиземноморския театър на бойните действия, към който се числяла групата 2/33), Сент-Егзюпери пожелава на всяка цена да се срещне с него.
Благодарение на услужливостта на един приятел, той излита от Белия дом и отива в Неапол. Ще изпробва последния си шанс: каквото и да е, само не и връщане в Алжир.
В Неапол, пред командния пункт, чака да бъде приет от генерала с търпението и упоритостта, на които само той бил способен, когато силно желаел нещо. Главнокомандващият приема весело този оплешивяващ великан с посивели слепоочия, който като дете го умолявал да го остави да лети.
Така по американска заповед той успява да се завърне в групата 2/33. Генерал Ейкър му разрешава пет мисии. До края на юли той изпълнява осем и не престава да безпокои другарите си, предлагайки себе си като доброволец. За да запазят живота му, командирът на ескадрилата устройва заговор с други офицери да посветят Сент-Егз в тайната на дебаркирането на съюзническите войски в Южна Франция, с цел да му попречат да лети. Посвещаването било определено за 31 юли вечерта. Ала на 31 юли сутринта Сент-Егзюпери излита с разузнавателна мисия над Гренобъл и Анеси, близо до местата, където е прекарал детството си. Той толкова много настоявал да му поверят този полет…
Тръгнал съвсем спокоен, със самолет в пълна изправност, при великолепно време. Тъй като никакво съобщение от него не е било прието, смята се, че падането му е било бързо и предизвикано от атака на германски изтребител. Но той бил готов и напълно спокоен:
„Благоволи да ме приобщиш към себе си заради твоята слава, когато заспя в някоя долчина из тия пустинни пясъци, дето добре работих.“1
N.B. — През 1948 година, когато било съставено първото издание на „Цитадела“, издателите имали на разположение само един твърде несъвършен машинописен текст. Сент-Егзюпери имал навика да работи през нощта. Нахвърлял твърде нечетливи чернови, после, преди да си легне, диктувал на магнетофон написаното вечерта, което на сутринта било записвано от секретарка така, както го е чула. През последните месеци от живота си той успял да поправи само малка част от многобройните грешки в тези текстове.
Едва десет години по-късно, през 1958 година, били възстановени черновите, представляващи ръкописите на това произведение. Сравняването на тези ръкописи с машинописните текстове показало, че Сент-Егзюпери променял толкова много пасажи по време на диктуването, че някои грешки останали завинаги неотстранени.
Все пак по-голямата част от грешките били поправени и ребусите разгадани. Този труден и продължителен труд за уточняването на текста е извършен и доведен докрай от Симон Ламблен, Пиер Шеврие и Леон Венселиюс, на които държим да благодарим. Благодарение на техните усилия и старание за пръв път имаме възможност да предложим на читателя текст, който може да се приеме за окончателен.
I
Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите и на мъртвите. И зная защо.
По едно време, когато бях млад, изпитвах жал към просяците и техните язви. Наемах за тях лечители и купувах балсами. Керваните ми докарваха от един остров мехлеми на златна основа, които закърпват кожата върху тялото. Така постъпвах до деня, в който разбрах, че зловонието за тях е рядък лукс, и ги залових скришом да се разчесват и да посипват с птичи тор раните си като стопанина, който тори земята, за да изтръгне от нея най-обилни плодове. С гордост си показваха един другиму гангрените, поласкани от получените дарове, защото оня, който бе спечелил най-много, се издигаше в собствените си очи до ранга на първожрец, изложил за поклонение най-красивия идол. Ако склоняваха да идат при моя лекар, то беше с надеждата, че тяхната язва ще го изуми със зловонието и големината си. И размахваха чуканите си, за да си извоюват място в света. Те приемаха грижите като оказана чест и поднасяха крайниците си за промивките, които ги ласкаеха, но щом оздравееха, изведнъж откриваха, че са изгубили значението си, че са лишени от най-важното, което са имали, след като не подхранват болестта с тялото си, че са станали непотребни, и тутакси се заемаха да възкресят тази язва, която бе живяла от плътта им. И отново нагиздени с нея, горди и самодоволни, пак поемаха с просешка паница в ръка пътя на керваните и в името на нечистоплътния си бог изнудваха пътниците.