И си припомнях думите на баща ми:
„Добродетелта — това е съвършенството на човека в битието му на човек, а не липса на недостатъци. Ако искам да построя град, вземам измета на обществото и го облагородявам чрез властта. Предлагам им други опиянения, различни от опиянението на грабежа, лихварството или блудството. И ето че с възлестите си ръце те започват да строят. Гордостта им се превръща в кула, храм и крепостни стени. Жестокостта им става извисеност и строга дисциплина. И те служат на един град, роден от самите тях, за който са се заменили в сърцето си. И за да го спасят, ще умрат на укрепленията му. И у тях ти ще откриеш само най-блестящи добродетели.
Но ти, който се извръщаш с погнуса от могъществото на земята, от суровия хумус, от разлагането и нейните червеи, ти искаш от човека да не съществува и да не издава никаква миризма. Ти осъждаш у тях израза на силата им. И поставяш скопци начело на империята си. И те преследват порока, който е не друго, а неупотребена мощ. Тъкмо мощта и силата преследват те. И на свой ред стават пазачи на музей и бдят над една мъртва империя.“
„Кедърът, казваше баща ми, се храни с калта на земята, но я превръща в гъсти листа и клони, които се хранят със слънце.“
„Кедърът, добавяше понякога баща ми, това е съвършенството на калта. Кал, превърната в добродетел. Ако искаш да спасиш империята си, създай в нея пламенно усърдие. Тя ще обсеби човешките движения. И същите дела, същите движения, същите стремежи, същите усилия ще съградят твоя град, вместо да го разрушат.
А сега ти казвам:
Твоят град ще загине, ако бъде завършен. Защото те живееха не от това, което получаваха, а от това, което даваха. Почнат ли да си оспорват вече натрупаните запаси, те пак ще станат вълци във вълчи бърлоги. Ако ли пък жестокостта ти успее да ги подчини, ще станат добитък в обора. Един град никога не е завършен. Казвам, че делото ми е завършено просто когато ме напусне пламенното ми усърдие. Тогава те умират, понеже вече са били мъртви. Но съвършенството не е цел, която да постигнеш. То е замяна в лоното на Бога. И аз никога не завърших моя град…“
Затова се съмнявах, че е достатъчно да се секат глави. Ако някой очевидно се е покварил, важно е да го отстраним от страх да не развращава другите, както изхвърляме гнилия плод от хранилището или болното животно от обора. Но по-добре да преместим хранилището или обора, защото първо те носят отговорност.
Защо да наказваме оня, когото можем да приобщим? Затова отправих молитва към Бога: „Господи, дай ми къс от твоята мантия, за да приютя под нея всички хора с товарите им от големи копнежи. Уморих се да удушавам — от страх да не съсипят делото ми — тези, които не съумявам да обгърна. Съзнавам, че застрашават другите и спорните благодеяния на моята преходна истина, но познавам също и благородството им — те също са носители на истина.“
XVII
Ето защо винаги съм презирал празния шум на вятъра от думи. И съм бил нащрек спрямо изкусните уловки на езика. И когато моите генерали, с непоклатимата си глупост, идваха да ми кажат: „Народът се бунтува, предлагаме ти да действаш ловко…“, аз отпращах генералите. Понеже ловкостта е само куха дума. А шикалкавенето е невъзможно при съзиданието. Създаваме това, което правим, и нищо друго. И ако твърдиш, че докато преследваш една цел, ти се стремиш към друга, различна от първата, само заслепеният от думите би помислил, че си ловък. Тъй като създаваш в крайна сметка онова, към което вървиш, и нищо друго. Даже и когато влагаш усилия в нещо, с което после ще воюваш. Аз създавам устоите на врага си, ако воювам с него. Закалявам го и той укрепва. И ако твърдя напразно, че в името на бъдещи свободи засилвам моята принуда, аз създавам принуда. Понеже не можем да хитруваме с живота. Не можеш да измамиш дървото: то расте така, както го направляваш. Останалото е вятър от думи. И ако твърдя, че жертвувам моето поколение за щастието на бъдещите поколения, хората са пожертвувани. Не тези или онези, а всички. Просто всичките ги затварям в нещастието. Останалото е вятър от думи. И ако водя война, за да постигна мир, натворявам война. Мирът не е състояние, което се постига чрез войната. Ако вярвам в мира, завоюван с оръжие, и слагам оръжие, аз загивам. Понеже мога да наложа мира само ако творя мир. Тоест ако приемам или попивам, и ако всеки човек намери в моята империя израз на собствените си желания. Защото образът може да е един и същ, а всеки да го обича посвоему. Само един несъвършен език противопоставя хората, тъй като желанията им не се различават съществено. Никога не съм срещал някой, който да желае хаос, низост или пък разруха. Образът, който не им дава покой и който биха искали да създадат, си прилича от единия до другия край на света, но те се опитват да го постигнат по различни пътища. Един вярва, че свободата ще позволи на човека да достигне разцвет, друг — че принудата ще го изгради възвишен, но и двамата желаят неговото величие. Този смята, че милосърдието ще ги сплоти, онзи презира добротата, която е само почит към язвата, и заставя човека да съгради кула, в която ще се обединят усилията на единия и на другия. А и двамата работят за любовта. Един вярва, че благоденствието е най-важният от всички проблеми, понеже човекът, освободен от материални тегоби, намира време да развива сърцето, душата и интелекта си. Но другият счита, че качествата на душите, сърцата и интелекта съвсем не са свързани с храната, нито с удобствата, които им се предоставят, а с даровете, които са били призовани да поднесат. Той вярва, че единствено красиви са храмовете, породени от взискателността на Бога и предадени в откуп. Но и двамата желаеха да разхубавят душата, сърцето и интелекта. И двамата имат право, понеже нима може да се извиси някой в робството, в жестокостта и в затъпяването на един непосилен труд? Но кой ли пък може да се извиси в слободията, в почитта към разложението и безсмислени дела, които служат само на безделници, за да убият времето си?