И ето ги, грабнали оръжията заради безплодни думи в името на една и съща любов. И започва войната, която е търсене и борба и хаотично движение в неотменната посока, подобно дървото на моя поет, което, сляпо по рождение, бе блъскало стените на своя затвор, докато счупи прозорче в тавана, за да избликне към слънцето, най-сетне право и гордо.
Мирът — аз не го налагам. Създавам устоите на врага си и неговата ненавист, ако се задоволя да го покоря. Но велико дело е да приобщиш някого към вярата си, а приобщаване значи приемане. То е да предложиш на всеки дреха по негова мярка, за да се чувствува удобно в нея. И една и съща дреха за всички. Защото всяко противоречие е просто липса на умение.
Затова повтарям молитвата си:
„Господи, просветли ме. Изпрати ми мъдрост, за да помирявам чрез нов образ, който би им се сторил познат, без да изисквам от едните или от другите да се откажат от желания, вдъхнати им от тяхното пламенно усърдие. Така е и с кораба, Господи! Онези, които, без да разбират, дърпат въжетата отляво на борда, се борят срещу тези, които дърпат отдясно. Те биха се намразили поради невежество. Но ако го знаят, обединяват усилията си и всички дружно служат на вятъра.“
Мирът е дърво, което израства бавно. Потребно ни е, както на кедъра, да всмучем още много камънак, за да го изградим в целостта му…
Да градиш мир значи да построиш достатъчно широк обор, за да може цялото стадо да си отпочива в него. Значи да построиш двореца достатъчно просторен, така че всички хора да могат да се съберат в него, без да са принудени да изоставят нещо от своите товари. Не става дума да ги осакатяваме, за да ги задържим вътре. Да градиш мир значи да измолиш Бог да даде своето пастирско наметало, за да приемеш хората с цялата необгледност на техните желания. Подобно на майката, която обича синовете си: и първия — свенлив и ласкав, и втория, неудържим и жизнен, и третия — може би гърбав, хилав и недоразвит. Но всички те, толкова различни, вълнуват сърцето й. И всички те, с многоликата си любов, служат на нейната слава.
Но мирът е дърво, което се изгражда бавно. Потребна е повече светлина, а аз я нямам. И нищо още не е очевидно. И аз избирам и отхвърлям. Би било твърде лесно да установим мира, ако те вече си приличаха.
Така пропадна ловкостта на моите генерали, понеже с непоклатимата си глупост те дойдоха да ми излагат доводи. И си спомних думите на баща ми: „Изкуството на умуването, което позволява на човека да изпада в заблуда…“
— Ако нашите хора изоставят повинностите към империята, то значи са се размекнали. Затова ще им подготвим засади и те ще заякнат, а империята ще бъде спасена.
Така говорят учителите, чиято мисъл се движи от следствие към следствие. Но животът просто е. Както е дървото. И стъблото не е изнамерен от кълна начин да стане клонка. Стъбло, кълн и клонка представляват един и същ разцвет.
Тъй че ги поправих:
— Ако нашите хора са се размекнали, то е защото империята в тях е мъртва, а тя подхранваше жизнеността им. Така е и с кедъра, когато изчерпи дарбата си за живот. Той вече не превръща камънака в кедър. И започва да се разпилява из пустинята. Затова е важно да ги приобщим, за да се въодушевят отново…
Въпреки това, поради моята снизходителност — тъй като генералите не можеха да ме разберат — аз ги оставях да играят играта си и те изпратиха хора да ги избият край един кладенец, който никому не бе притрябвал, понеже бе пресъхнал, но точно там случайно бе разположил стана си неприятелят.