Ала не съм виждал принцът да е подчинен на докера, нито генералът — на сержанта, нито началникът — на надничарите, макар те да използват по-голямата част от благата. А онези, които строят бронзови укрепления, не са по-долу според мен от тези, които издигат стени от кирпич. Не отричам възходящата стълба на завоеванията, която позволява на човека да се изкачи по-високо. Но винаги съм отличавал средството от целта, стълбата от храма. Неотложно е да се построят стъпала, отвеждащи в храма, иначе той ще остане безлюден. Важен е обаче единствено храмът. Неотложно е човек да преживява и да открива край себе си средства да се извиси. Ала тук става дума само за стъпала, които отвеждат до човека. Душата, която ще му изградя, ще е светилище и само то ще е съществено.
Тъй че ви осъждам не за това, че предпочитате насъщното, а че го възприемате като цел. Необходими са, разбира се, дворцовите готварници, но в крайна сметка същественото е дворецът, който готварниците трябва да обслужват. И ви свиках да ви попитам:
«Коя е съществената част от вашата работа? Покажете ми я.» И вие стоите пред мен безмълвни.
И ми казвате: «Ние откликваме на човешките потребности. Ние подслоняваме хората.» Да. Както се откликва на нуждите на добитъка, като го настаняваме в обора върху постелка. На човека, разбира се, са му потребни стени, за да се зарови под тях и да се превърне в семе. Но са му потребни и големият Млечен път, и морската шир, въпреки че нито съзвездията, нито океанът му служат за нещо в момента. Ала какво значи «да му служат»? Познавам хора, които дълго и мъчително катерят планината, ожулват колене и лакти, изтощават се по време на изкачването, за да достигнат преди изгрев-слънце върха и да се опият от дълбоката, още синкава долина там долу, както търсим езерната вода, за да утолим жаждата си. И те сядат и гледат, след като вече са се озовали там, и дишат. И сърцето им радостно бие, и тук намират върховен лек срещу отвращението.
Познавам хора, които търсят морето с бавния ход на кервана си и изпитват потребност от море. И когато стъпят на високия скалист нос и се изправят над тази безпределна шир — безмълвна и плътна, закрила от погледа им запасите си от водорасли или корали — те вдишват горчивия дъх на сол и застиват очаровани пред един спектакъл, който не им служи за нищо в момента, понеже не можем да обсебим морето. Ала то отмива от сърцето робството на дребните неща. Навярно те са присъствали с отвращение, сякаш иззад затворнически решетки, на домашните сцени с чайника, с кухненските съдове, с хленча на жените им — сцени от всекидневния живот, през които може да се прозре смисълът на нещата, но понякога те се превръщат в гробница, сгъстяват се и те зазиждат отвсякъде.
Тогава те скътват запаси от необгледна шир и отнасят в дома си блажения покой, който са намерили тук. И домът се преобразява от това, че съществува някъде равнината в прегръдката на изгрева и на морето. Всичко се отваря към нещо по-просторно от самото себе си. Всяко нещо става път, друм и прозорец към нещо друго, отвъд себе си.
И не настоявайте, че вашите обичайни стени са му достатъчни, защото, ако човекът никога не бе виждал звездите и ако беше във ваша власт да му съградите един Млечен път с гигантски пространства между колоните, дори построяването на подобен купол да погълне цяло състояние, щяхте ли да кажете, че това богатство е било пропиляно?
Затова аз ви казвам: Ако съградите безполезния храм — понеже не служи нито за готвене, нито за почивка, нито за събиране на първенците, нито за водните запаси, а просто за извисяване на човешкото сърце, за омиротворяване на сетивата и за времето, което доузрява, тъй като много прилича на хранилище за сърцето, където се разполагаш, за да се потопиш за няколко часа в мир и покой, уталожени страсти и справедливост без лишени от наследство — и така, ако съградите храм, където болката от язвите се превръща в химни дароприношение, където смъртната заплаха става пристан, зърнат сред най-сетне укротените води, щяхте ли да мислите, че сте пропилели усилията си?