Ако онези, които разраняват ръцете си, като направляват платната в дни на буря, които се борят с вълните ден и нощ и вече са само жива плът, жестоко ощавена от солта, ако беше възможно да ги приемате от време на време в спокойните светещи води на едно пристанище — там, където вече няма нито движение, нито тласък, нито усилие, нито ожесточеност на борбата, а безмълвни води, едва докосвани при навлизането на големия кораб, плъзгащ се по инерция, — щеше ли да мислиш, че си пропилял труда си? Тя е тъй кротка за тях, тази вода на залива, след всички коси от пяна, разпилени по гребена на вълните, след всички ония гриви на морето.
Ето нещо, което е по силите ти да подариш на човека и което зависи само от твоя гений. Тъй като ти създаваш вкуса на водата в пристанището, на тишината и на приказните надежди единствено чрез подреждането на твоите камъни.
Така твоят храм ги притегля и те идват да изпитат себе си в мълчанието му. И тук откриват своята същност. Понеже в противен случай те биха били привлечени единствено от дюкяните. Единствено купувачът в тях би бил подбуден от търговците. И те не биха се родили във величието си. И не биха познали безпределната шир, която носят в душата си.
Навярно, ще ми кажеш ти, тези охранени дюкянджии са напълно задоволени и не искат нищо повече. Лесно е обаче да удовлетвориш оня, който не носи простор в сърцето си.
И наистина, един глупав език представя вашия труд като безполезен. Но човешкото поведение опровергава със сигурност подобни твърдения! Виждате как хора от всички краища на света се впускат в търсене на тези шедьоври от камък, които вие вече не произвеждате. Тези хранилища за душата и сърцето. Къде сте виждали човек, изпитващ потребност да обикаля света, за да посещава складове? Естествено, човек използва стоки, но ги използва, за да преживява и греши по отношение на самия себе си, ако вярва, че на първо място стои желанието да ги притежава. Техните пътешествия имат други цели. Виждал си как хората пътуват от едно място на друго. Вниквал ли си в целите им? Несъмнено някой благодатен малък залив или някоя отрупана със сняг планина или оня вулкан, който се уголемява от втвърдените си курешки, но преди всичко тези потопени кораби, които единствено отвеждат някъде.
Те ги обхождат и оглеждат, мечтаейки, без да го съзнават напълно, да бъдат пасажери на борда им. Понеже не са устремени към нищо. А тези храмове вече не приемат тълпите, вече не ги отнасят и не ги преобразяват в по-благородна раса, подобно на пашкула. Всички тези преселници вече не притежават кораб и не могат да се преобразят, и — в началото бедни и слаби духом — да придобият, по време на това пътуване на борда на тези каменни кораби, богати и щедри души. Затова всички посетители обикалят потъналия храм, обхождат и търсят и пристъпват по огромните грейнали плочи, излъскани от множество стъпки, слушайки как само техните гласове отекват сред величаво мълчание — изгубени в гората от гранитни колони и вярващи както историците, че просто се образоват, докато по биенето на сърцето си те биха осъзнали, че всъщност от колона на колона, от зала на зала, от кораб на кораб търсят капитана и че всички те са тук, зъзнещи в сърцето си, без да го знаят, зовящи за помощ, която не идва, в очакване на преображение, което им се отказва, отново натикани дълбоко в себе си, понеже вече няма друго, освен мъртви храмове, наполовина погребани в пясъка, понеже вече няма друго, освен заседнали кораби, чийто запас от мълчание и сянка е зле защитен, и които се пълнят с вода отвсякъде с тези огромни пространства синьо небе, прозиращо през рухналите сводове или онова скриптене на пясъка през отворите на стените. И жадуват с жажда, която не ще бъде утолена…
Казвам ви, тъй вие ще съзиждате, защото гъстата гора е добра за човека, и Млечният път, и синята долина, гледана от висотата на планините. Но какво е безкрайността на Млечния път, на сините долини и на морето пред това, което предлага нощта сред камъните, когато архитектът е съумял да ги преизпълни с мълчание? И самите вие, архитектите, ще се извисите, изгубили вкуса към практичното. Вие ще се родите само ако се посветите на създаването на истинската творба, тъй като тя ще ви обсеби, тъй като вече не тя ще ви служи, а вас ще застави да й служите. И ще ви изтръгне от вас самите. Как биха се родили велики архитекти, ако създават творения, лишени от величие?