Слънцето тук беше бяло, горчиво и непосилно като глада. И скалите разпукваха пясъка на места, издигнали от двете страни на солните мини основите си от абанос, твърд като чер диамант, чиито върхове бяха напусто брулени от ветровете. И оня, който би могъл да бъде свидетел на столетните традиции на тази пустиня, би предвидил, че те ще са дълготрайни и установени тук навеки. Планината бавно би продължила да се рони като под зъбите на едва доловима пила, хората биха продължили да добиват сол, керваните биха продължили да докарват вода и храна и да сменят тези каторжници…
Но дойде утро, в което хората обърнаха поглед към планината. И несъзряното досега се появи.
Защото случайните игри на ветровете, подронвали скалата от векове насам, бяха издълбали едно исполинско, разкривено от гняв лице. И над пустинята, и над подземните солници, и над племената, прикрепени към каменна основа, по-нечовешка от солената вода на океаните, към основа от вкаменена сол, се издигаше някакво черно лице, изсечено в скалата, побесняло и разтворило уста за проклятие под дълбокото чисто небе. И обзети от ужас, хората побягнаха, щом го познаха. Случката се разпространи до дъното на кладенците и когато работниците се подаваха на повърхността на рудницата, първо се извръщаха към планината, после със свито сърце избързваха към шатрите, събираха надве-натри покъщнината, ругаеха жената, детето и роба и подкарвайки пред себе си обреченото си богатство, поемаха под неумолимото слънце по пътищата на север. И тъй като липсваше вода, всички загиваха. И се оказаха напразни предсказанията на логиците, които виждаха как непрекъснато се рони планината и как се възобновяват хората. Как биха могли да предвидят онова, което щеше да се роди?
Когато се връщам назад към миналото, аз разделям храма на камъни. И операцията е проста и предвидима. Същото е ако раздробя на кости и вътрешности разнебитеното тяло, разрушения храм на дребни останки или имението на кози, овце, жилища и планини… Но ако се движа към бъдещето, ще трябва винаги да имам предвид раждането на нови същности, които ще се прибавят към материалите и ще са непредвидими поради различното си естество. Аз наричам тези същности прости и неделими, понеже умират и изчезват, ако нарушиш целостта им. Защото мълчанието е нещо, което се прибавя към камъните, но изчезва, ако ги разхвърлиш. Изражението е нещо, което се прибавя към мрамора или към чертите на лицето, но умира, ако го разбиеш или ги разединиш. Имението е нещо, което се прибавя към козите, жилищата, овцете и планините…
Не ще мога да предвиждам, но ще мога да създавам. Понеже бъдещето се създава. Ако слея в един-единствен образ разединението на моята епоха, ако имам божествени ръце на скулптор, моето желание ще се сбъдне. И ще сгреша, ако кажа, че съм съумял да предвидя. Понеже ще съм го създал. В заобикалящото ме разединение ще съм показал един образ, ще съм го наложил и той ще властва над хората. Както имението, което понякога изисква дори и кръвта им.
Така ми се яви нова истина: напразно и илюзорно е да се занимаваш с бъдещето. Единственото значимо действие е да изразяваш света в настоящето. А да изразяваш значи да строиш с днешната раздробена цялост единия образ, който се издига над нея, значи да създаваш мълчанието чрез камъните.
Всяка друга претенция е само вятър от думи…
XXI
Разбира се, всички ние знаем, че разсъжденията въвеждат в заблуждение. Наблюдавах хора, които и най-ловките доводи, и най-неоспоримите доказателства не можеха да убедят. „Да, казваха те, имаш право. И все пак не мисля като теб…“ Хора от този тип минаваха за глупави. Но аз разбрах, че те съвсем не бяха глупави, а напротив, най-мъдрите. Те почитаха една истина, чийто смисъл думите не успяваха да пренесат.
Тъй като другите си въобразяват, че светът се съдържа в думите и че човешкото слово изразява вселената и звездите, щастието и залеза на слънцето, имението и любовта, архитектурата, болката и мълчанието… Но аз опознах човека, изправен пред планината, който имаше за задача да я преобърне лопата по лопата.
Мисля, че геометрите, когато са начертали крепостите, държат в ръцете си истината за своите крепости. И че те ще могат да бъдат издигнати съгласно чертежите им. Защото в крепостите се крие истина за геометри. Ала кой геометър осъзнава истинското им значение? Къде в чертежите им можете да прочетете, че крепостните стени съставляват дига? Кой ви дава възможност да откриете, че те наподобяват кората на кедъра, във вътрешността на която се изгражда живият град? Къде виждате, че крепостните стени са кора за пламенното усърдие и позволяват смяната на поколенията в лоното на Бога сред вечността на крепостта? Те виждат в тях камък, цимент и геометрия. Несъмнено крепостните стени са камък, цимент и геометрия. Но те са и подпорни греди на кораб, и подслон за отделните човешки съдби. Те не стават незначителни от това, че са така ограничени. Понеже това единствено цвете е открехнат прозорец към опознаването на пролетта. То е пролетта, приела образ на цвете. Нищо не струва за мен пролетта, ако не се е въплътила в цветя.