По едно време изпитвах жал към мъртвите. Мислех, че оня, когото изоставях в родната му пустиня, гасне в отчайваща самота, но не бях прозрял, че самотата никога не спохожда умиращите. Все още не се бях сблъсквал с тяхното презрение. Но съм виждал как егоистът или скъперникът, същия, който бе надавал викове, че е ограбен, стигнал последния си час, моли да съберат край него всички близки от къщата и после с презрително безразличие поделя имуществото си като дребни детски играчки. Виждал съм тежко ранения страхливец, същия, който би вил, за да призовава на помощ при най-малката опасност, но усетил, че е вече прекършен, отклонява всяка чужда подкрепа, ако тази подкрепа излага на риск неговите другари. Ние приветстваме подобна саможертва. Но и там аз открих само скрита проява на презрението. Познавам оня, който дели водата в манерката си, когато вече сам съхне от слънцето, или къшея хляб, когато умира от глад. И това е преди всичко така, защото той вече не изпитва нужда от нищо и потънал в царствено неведение, предоставя другиму този кокал за глозгане.
Виждал съм жените да оплакват мъртвите воини. Но ние самите сме ги измамили! Ти си виждал как се завръщат оцелелите, прославени и дотегливи, проглушаващи света с подвизите си, донесли като залог за поетия риск смъртта на другите — смърт, която те наричат страшна, защото би могла да постигне и тях. Така и аз в моята младост харесвах този ореол от саблени удари около челото си, получени от други в битките. Връщах се, размахвайки като знаме мъртвите си другари и ужасяващото им отчаяние. Но избраникът на смъртта, зает да бълва кръвта си или да крепи вътрешностите си, открива сам истината: че ужас от смъртта няма. Собственото му тяло се превръща в ненужно сечиво, вече негодно за употреба, и той се отказва от него. Едно разрушено тяло, разкрило се в своето пълно износване. И ако това тяло е жадно, умиращият вижда в него само повод за жажда, от която би предпочел да се освободи. И стават ненужни всички блага, служили за украса, храна и прослава на тази полуотчуждена плът, която е вече само лично притежание, както привързаното за кола магаре.
Тогава започва агонията — люшкане на едно съзнание, първо изпразвано, после преизпълвано от вълните на паметта. Те прииждат и се отдръпват като прилива и отлива, носят и отнасят обратно всички запаси от образи, всички черупки на спомена, всички раковини на всички чути гласове. Надигат се и отново обливат водораслите на сърцето и ето ги, съживени, всички минали нежности. Но равноденствието подготвя своя окончателен отлив, сърцето е празно, вълната и притежанията й се връщат в Бога.
Разбира се, виждал съм и хора, които избягват смъртта, предварително решени да й се противопоставят. Но не се заблуждавайте — никога не съм виждал уплашен този, който умира.
Защо тогава да ги оплаквам? Защо да си губя времето в плач по кончината им? Твърде добре съм опознал съвършенството на мъртвите. Докосвал ли съм се до нещо по-ефирно от смъртта на онази пленница, с която ощастливиха шестнадесетте ми години — когато ми я доведоха, тя вече се готвеше да умре, дишаше учестено и сподавяше кашлицата си в дрехата, в края на своя бяг, като изнемогващата вече газела, но без да го знае, понеже обичаше да се усмихва. А тази усмивка беше полъх над река, следа от блян, лебедова диря и от ден на ден ставаше все по-пречистена, по-скъпоценна и по-трудно съхранима, докато се превърна в проста, съвършено чиста линия, щом лебедът отлетя.
Както и смъртта на моя баща. Моят баща, завършен и превърнал се в камък. Разказват, че косите на убиеца побелели, когато камата му, вместо да изпразни съсъда на това тленно тяло, го преизпълнила с нечовешко величие. Убиецът, спотаен в царските покои, лице в лице не с жертвата си, а с исполинския гранит на един саркофаг, хванат в клопката на безмълвието, което сам е причинил, бил открит призори проснат по очи само поради неподвижността на мъртвия.