Защото едно са противоположностите, а друго — противоречията и аз познавам само една истина — живота, признавам само един ред, който е единството, когато то надделява над материалите. И няма значение дали материалите са разхвърляни. Моят ред е участието на всички през всеки един в едно всеобщо дело и този ред ме принуждава към непрекъснато съзидание. Тъй като ме задължава да сътворя езика, който ще погълне противоречията. И който е живот. Никога не става дума да отхвърлиш, за да създадеш ред. Ако отхвърля живота и наредя хората от моето племе като стълбове покрай пътя, ще съм постигнал съвършен ред. Както и ако ги доведа до състоянието на колония термити. Но с какво биха ме привлекли термитите? Обичам човека, освободен чрез своята религия и съживен чрез боговете, които влагам в него: дом, имение, империя, Божие царство, за да може винаги да се заменя за нещо по-голямо от себе си. И защо да не ги оставя да спорят помежду си, щом зная, че увенчаният с успех жест включва всички, които не постигат целта си, щом зная, че за да се извиси, човек трябва да създава, а не да повтаря. Защото в противен случай той само изяжда готови запаси. Щом зная най-сетне, че всичко, даже формата на кила, трябва да се развива, да живее и да се променя, иначе се превръща в смърт, рутина или музеен експонат. А аз разграничавам непрекъснатото от рутинното. Различавам и устойчивото от мъртвото. Нито стабилността на кедъра, нито стабилността на империята се основават върху тяхната немощ. „Това е добре, казват моите генерали, и затова няма вече да се променя!“ Но аз ненавиждам уседналите и наричам мъртви завършените градове.
XXIII
Лошо е, когато сърцето надмогва душата.
Когато чувството взема връх над разума.
Така в моята империя ми се откри, че е по-лесно да споиш хората чрез чувството, отколкото чрез разума, който надделява над чувството. Несъмнен знак за това, че разумът трябва да стане чувство, но първоначално всяко чувство е без значение.
Откри ми се, че творецът изобщо не трябва да бъде подвластен на желанията на мнозинството. Понеже самото негово творение трябва да стане желание на мнозинството. Мнозинството трябва да приема и да превръща полученото от разума в чувство. То е само стомах. Храната, която получава, то трябва да преобрази в прелест и светлина.
Моят съсед изкова света, защото го усещаше в сърцето си. И направи от народа си химн. Но ето че сред неговия народ се побояха от самотата и разходката навръх планината, когато тя се разстила под нозете като плаща на пророка, а там горе — от беседата със звездите, от ледените въпроси и тишината, която цари наоколо, и този глас, който говори и говори само в мълчанието. И оня, който се завърне оттам, се връща закърмен от боговете. И слиза обратно, тих и натежал, понесъл неведомия си мед под наметалото. И ще донесат мед единствено тези, които са имали правото да напуснат тълпата. И медът винаги ще изглежда горчив на вкус. И всяко ново и плодоносно слово ще изглежда горчиво, защото, казах го, никой не е познал радостно преображение. И като ви издигам, все едно ви изтръгвам от кожата ви, сякаш от ножница, за да ви облека като змия в нова кожа. И ето, че този напев ще породи начало на химн, както опожаряването на гората тръгва от една искра. Но човекът, който се отвръща от този напев, и сганта, която запрещава на един от своите да се освободи от нея, за да се укрепи навръх планината — те убиват духа. Защото пространството на духа — там, където той може да разтвори крилата си — е мълчанието.
XXIV
Бях наведен на размисъл за онези, които потребяват повече, отколкото произвеждат. Както и за лъжата на управниците, защото във вярата в думата им се крие силата на словото и властта им. И така аз извличам решителни преимущества от лъжата. И притъпявам оръжието си, докато си служа с него. И ако в началото взема връх над моя противник, ще дойде час, когато ще се изправя пред него без оръжие.
Така става и с оня, който пише поеми и постига безспорен ефект, нарушавайки възприетите правила. Защото скандалният ефект също е действие. Но този тук е злосторник, понеже — за да използва някакво лично предимство — разбива съсъда на едно общо съкровище. За да изрази себе си, той съсипва възможностите за изразяване на всички, подобно на оня, който подпалва гората, за да си свети. И остава само пепел за другите. И когато привикна към грешките на синтаксиса, вече не мога дори да предизвикам скандал и да прикова вниманието чрез неочакваното. Ала не мога да се изразявам и с красотата на стария стил, понеже съм обезсмислил условностите, всички онези знаци, онези намигания, цялото съглашение, целия тъй дълго изработван код, който ми позволяваше да предавам от себе си до най-тънките нюанси. Изразих себе си, изчерпвайки своето сечиво. И сечивото на другите.