— Мислиш си — каза баща ми, — че той ще завие от отчаяние? Наблюдавай го, щом излезе, за да видиш как се прозява.
Ни повече, ни по-малко от оня, у когото любовта е мъртва. Ни повече, ни по-малко от оня, който е изтощен от изгнанието. Казвам ти: изгнанието не разкъсва, то изхабява. Вече се залъгваш единствено с блянове и играеш с празни зарове. Какво значение има за него разкошът? Той е цар в едно царство на сенките.
— Необходимостта — каза баща ми, — ето спасението. Не можеш да играеш с празни зарове. Не можеш да се задоволиш с мечтите си, поради едничката причина, че твоите мечти не ти се съпротивяват. Измамни са армиите, хвърлени в празните юношески блянове. Полезното е онова, което ти се съпротивява. И нещастието на прокажения не е гниещата му плът, а това, че нищо не му се съпротивява. И ето го затворен, уседнал сред натрупаните си запаси.
Понякога хората от града идваха да го погледат. Струпваха се край нивата, подобно изкачилите върха на планината, които се надвесват над кратера на вулкана. И бледнеят, чувайки как под нозете им глобусът подготвя своите оригвания. И тъй те се скупчваха край квадратната нива на прокажения, сякаш привлечени от загадка. Но нямаше никаква загадка.
— Не си прави илюзии — говореше ми баща ми. — Не си представяй отчаянието му и сгърчените му ръце в безсънието, и гнева му към Бога, към себе си или към хората. В него няма нищо освен нарастващо отсъствие. Какво общо би могъл да има той с човеците? Очите му изтичат и ръцете му окапват като мъртви клони. До него не достига нищо от града, освен звука на далечни скърцащи каруци. Животът вече го подхранва само с някакво неясно зрелище. Едно зрелище е нищо. Можеш да живееш само от това, което самият ти преобразяваш. Ти не живееш от това, което е складирано в теб като в бакалница. И този тук щеше да живее, ако можеше да шиба коня, да пренася камъни и да влага нещо от себе си за издигането на храма. Ала на него всичко му е дадено.
През това време се утвърди един обичай. Разчувствувани от нищетата му, жителите на града идваха всеки ден да хвърлят дарения отвъд подострените колове, очертаващи тази граница. И ето че той беше обслужван, украсяван и обличан като някакъв идол. Хранен с най-отбрани ястия. И дори почитан с музика в празнични дни. И все пак, докато всички му бяха потребни, той никому не беше потребен. Разполагаше с всички блага, но не можеше нищо да дари.
— Така е и с дървените идоли, които отрупваш с дарове — ми каза баща ми! — И срещу тях горят кандилата на вярващите. И се извива благовонният дим на приношенията. И косите им се окичват със скъпоценности. Ала ти казвам: тълпата, хвърляща на своите идоли златните си гривни и скъпоценности, се извисява, но дървеният идол си остава дървен. Понеже той нищо не преобразява. Впрочем, за дървото да живееш значи да вземаш пръст и от нея да оформяш цветове.
И видях как прокаженият излиза от бърлогата си и ни обхожда с безжизнен поглед. По-недостъпен за този шум, който при все това се стремеше да го поласкае, отколкото за морските вълни. Избавен от самите нас и недостъпен занапред. И ако някой в тълпата даваше израз на състраданието си, той го гледаше със смътно презрение… Никаква взаимност. Отвратен от една лишена от залог игра. Понеже що за състрадание е това, щом не те взема в прегръдките си, за да те утеши? И ако в ответ нещо животинско все още подклаждаше у него гняв, че се е превърнал в зрелище и панаирджийска атракция — бегъл гняв наистина, понеже ние не бяхме вече от неговия свят, както децата, надвесени над басейна, където кръжи единственият муден шаран, — то малко ни засягаше гневът му, тъй като що за гняв е това, щом не може да удря и само изпуска празни думи, отвявани от вятъра? Така той ми се яви ограбен от своето охолство. И си спомних за прокажените на Юг, които поради законите за проказата изнудваха оазисите от седлото на коня си, лишени от правото да слизат от него. Подавайки просешката си паница, закачена на върха на прът. Гледаха с тежък, невиждащ поглед, защото щастливите лица за тях представляваха ловно поле. И защо ли биха се раздразнили от нечие щастие, когато в техния свят то беше тъй чуждо, както и тихите игри на дребни животни на поляна? Гледаха студено, без да виждат. После минаваха в бавен ход пред барачките и от височината на конското седло спускаха завързана с въже кошница. Търпеливо чакаха продавачът да я напълни. Мрачно търпение, което плашеше. Понеже, застанали неподвижно, те бяха за нас бавната вегетация на болестта. И пещ и аламбик на разложението. Те бяха за нас единствено места за разминаване, арени за двубой и обиталища на злото. Но какво очакваха те? Нищо. Понеже човек не очаква затворен в себе си, а очаква, освен от себе си и от някой друг. И колкото по-неразвит е езикът ти, толкова по-груби са отношенията ти с хората, толкова по-малко можеш да познаеш очакването и скуката.