И всички стъпки, които чувах, премазваха корема му. И всички тези зидове, всички тайни входове, всички тези подпори на стени тежаха върху му. „Той е душата на затвора, казвах си, мислейки за него. Той е смисълът, центърът и истината на затвора. И при все това какво показва от себе си, освен купчина дрипи, легнал напреко на решетките и може би дори заспал и дишащ лошо. Такъв, какъвто е, той е маята на един град. И обръщайки се от една стена към друга, причинява това земетресение.“
Отвориха ми шпионката и надникнах. Знаех, че тук имаше нещо за проумяване. И го видях.
И си мислех: „Той навярно няма в какво да се упрекне, освен в любов към хората. Но оня, който гради дом, придава някаква форма на дома си. И естествено всяка форма може да е желана. Ала не всичките заедно. В противен случай няма дом.
Едно изтръгнато от камъка лице съдържа всички лица, които си отхвърлил. Всички могат да бъдат хубави. Ала не всички заедно. Несъмнено неговата мечта беше хубава.
Ние — той и аз — сме на хребета на планината. Той и аз, сами. Тази нощ ние сме на хребета на света. Срещаме се отново и се свързваме един с друг. Защото на тази височина нищо не ни разделя. Той желае справедливост като мен. И въпреки това ще умре…“
Страдах в сърцето си.
Но за да се превърне едно желание в дело, за да прелее силата на дървото в клонка, за да стане жената майка, трябва да се направи избор. Тъкмо от несправедливостта на избора се ражда животът. Понеже тази жена, която беше хубава, хиляди я обичаха. И за да бъде себе си, тя ги хвърли в отчаяние. Винаги е несправедливо това, което е.
Разбирах, че всеки творчески акт е жесток.
Притворих вратата и поех по коридорите. Изпълнен бях с почит и обич: „Какъв смисъл да го оставиш да живее в робство, когато извисяването му е неговата гордост?“ И се разминавах с патрулите, с тъмничарите, с ранобудните метачи. И всички те обслужваха своя затворник. И тежките зидове пазеха своя затворник, както порутените развалини придобиват смисъл заради заровеното под тях съкровище. Още веднъж се обърнах към затвора с кулата му във формата на запратена към звездите корона — пътуващ кораб, понесъл своя товар, изцяло предназначен да служи — и си казвах: „Кой го отнася?“ После, когато бях вече далеч, морен в нощта, тази паст на барутен погреб…
Размишлявах за хората от града. „Сигурно ще го оплакват, мислех си. Но и това е добре — да поплачат.“
Защото размислях над песните, вълненията и бляновете на моя народ. „Ще го погребат. Но човек не се погребва, мислех си. Това, което заравяш в земята, е семе. Аз нямам никаква власт над живота и един ден той ще се окаже прав. Окачвам го на въже. Но ще чуя да възпяват смъртта му. И този зов ще отекне в оня, който иска да примири разединените. Но кого ще помиря аз?
Имам потребност да се задълбоча в една йерархия, ала не и в някоя друга в същия момент. Не трябва да смесвам блаженството със смъртта. Стремя се към блаженството, но не бива да отричам противоречията. Трябва да ги приемам. Добро или зло — изпитвам ужас от смесването им, което дава сироп за слабите и ги кастрира — но аз трябва да се извися от това, че приемам своя враг.“
XXIX
Размишлявах пред маската на танцьорката. Изражение на непокорство, неотстъпчивост и умора. И си казах: „Ето че през славното време на империята това беше маска. А днес е само капак на празен съд. Вече няма въодушевление у човека. Вече няма несправедливост. Никой вече не страда за своята кауза. А какво е една кауза, ако не те кара да страдаш?
Той е искал да постигне нещо. Постигнал го е. Това ли е щастието за него сега? Щастието беше пътят за постигане на желаното. Погледнете разцъфналото растение. Нима е щастливо, че е разцъфнало? Не, просто е завършено. И вече няма какво друго да желае, освен смъртта. Понеже познавам желанието. Жаждата за работа. Вкусът на успеха. После почивката. Но никой не живее от почивката, тя не може да те подхрани. Не трябва да бъркаме почивката с целта. Този тук е бягал по-бързо. И е спечелил. Ала не би съумял да живее от спечеления етап. Нито другият, влюбен в морето — от единствената победена от него буря. Бурята, която побеждава, е само едно движение по време на плуването. То извиква друго движение. И удоволствието да се отрупаш в цвят, да победиш бурята, да съградиш храма, се различава от удоволствието да притежаваш цветя, укротена буря, издигнат храм. Илюзия е надеждата да им се наслаждаваш, служейки на нещо, което преди си осъждал, надежда, че ти, воинът, ще извлечеш радост от радостите на уседналите. Но все пак привидно воинът воюва, за да придобие онова, което подхранва уседналия, ала няма право да бъде разочарован, ако после сам стане уседнал, понеже отчаянието на човека, повярвал, че удовлетворението вечно бяга пред желанието, е фалшиво. Защото тогава той греши спрямо предмета на желанието. Вечно преследваното от теб, казваш, вечно се отдалечава… Все едно дървото да се оплаква: «Отрупах се в цвят и ето че той се превръща в семчица, семката става дърво и дървото пак цъфти…» Така ти победи бурята и твоята буря се превърна в почивка, но почивката ти е само подготовка за буря. Казвам ти: не съществува божие всеопрощение, способно да ти спести самоосъществяването. Ти би искал да бъдеш: ще пребъдеш единствено в Бога. Той ще те прибере в хамбара, когато бавно се само постигнеш и придобиеш облик чрез делата си, защото, виждаш ли, на човека му трябва много време, за да се роди.