Ненавиждам хората без собствен облик. Кучешка порода, която мисли, че е свободна, защото е свободна да мени мнението си, да се отрича (а как биха разбрали, че се отричат, щом са съдии на самите себе си?). Защото тя е свободна да мами, да престъпва клетвите си, да се отрича от вярата си, но ако са гладни, аз ги карам да променят мнението си, посочвайки им кошарата.
Така премина нощта на годежа и на осъдения на смърт. И усетих съществуването. Съхранявайте формата си, бъдете неизменни като вълнореза, почерпеното отвън преобразявайте в своя същност по примера на кедъра. Аз съм рамката, арматурата и творческият акт, от който се раждате, сега е потребно — като грамадното дърво, развиващо своите клони, а не чуждите, своите иглички и листа, а не чуждите — да растете и да се вкоренявате здраво в земята.
Но ще назова „измет“ всички живеещи от чужди жестове, хамелеонски приели техния цвят, присламчени там, откъдето падат подаръци, вкусващи овациите и оглеждащи се в огледалото на тълпите: защото у тях няма нищо, те не обграждат подобно на цитадела свои съкровища и не предават паролата си от поколение на поколение, а оставят децата си да растат, без да им придават облик. И те растат като гъби по света.
XXXI
Дойдоха хора да ми говорят за удобството и аз си спомних за моята войска. Зная колко усилия полагаме за уравновесяването на живота, макар животът да отсъства там, където е постигнато равновесие.
Затова обичах войната, която се стреми към мира, с нейния прохладен и миролюбив пясък, с нейния населен с усойници пясък, с неприкосновените й места и прикрития. И много съм размишлявал за децата, които в игрите си преобразяват бели камъчета: „Ето армия в поход, казват те, а там — стада“, но богатството, скрито в сърцето им, остава непознато за минувача, видял само камъчета. Богат по сърце е човекът, който се вдига още призори и под мразовитото слънце потъва в ритуалните обливания със студена вода, после се стопля в светлината на първите часове на деня. Или оня, който просто отива до кладенеца, когато е жаден, и изтегля сам скърцащата верига, повдига тежката кофа на стубела и така познава песента на водата и пронизителния й съпровод. Жаждата му е преизпълнила със значение походката му, ръцете му очите му и нещо в това упътване на жадния човек към кладенеца ми напомня поема, докато другите правят знак на роба, робът поднася кофата към устните им и те не познават песента. Тяхното удобство е само отсъствие: неповярвали в страданието, и радостта ги е отминала.
Същото съм забелязал у слушателя на музика, чужд на потребността да вникне в нея. Сякаш излегнат на носилка, той се оставя на музиката да го отнася, без да направи крачка към нея, отказал се от плода заради горчивата му кора. Но аз казвам: няма плод, ако няма кора. И вие бъркате щастието с вашето собствено отсъствие. Понеже богатият вече не е там, за да черпи от богатствата си, такива богатства са безплодни. И никакъв пейзаж не се открива от върха на планината, ако никой не изкачи склона, понеже този пейзаж не е зрелище, а преодоляване. И ако някой те занесе там горе на носилката, виждаш само разположението на повече или по-малко безинтересни неща, но как би им придал плътност, влагайки своята същност? За оня, който със задоволство скръства ръце на гърдите си, пейзажът е изтъкан от дишане и разпускане на мускулите след усилието, от синкавия вечерен здрач; той също е радост от постигнатия ред, тъй като всяка негова стъпка по мъничко е нареждала тези големи реки, нагласявала тези върхове, отмествала този пясъчник от селото. Пейзажът се ражда от него и тук аз откривам радостта на детето, което, редейки камъчета, е построило град и възхитено от творението си, го изпълва със своята същност. Ала кое дете щеше да е щастливо да гледа купчина камъни — гледка без усилие?
Виждал съм хора, изстрадали жаждата, жажда — ревност към водата, по-тежка от болест, понеже тялото знае своя лек и го жадува, както жадува жената, и вижда насън как другите пият. Както вижда насън как жената се усмихва на другите. Нищо няма смисъл, ако не вложа в него своя дух и своето тяло. Няма приключение, ако не взема участие в него. Когато наблюдават Млечния път през нощите на своите научни изследвания, моите звездобройци откриват там великата книга с великолепно пукащи при обръщане страници и благоговеят пред Бога, преизпълнил света с тъй пронизваща сърцето същина.