Казвам ви: имате правото да избягвате едно усилие единствено в името на друго усилие, защото трябва да се извисите.
XXXII
Тази година умря владетелят, царувал на изток от моята империя. Този, с когото сурово бях воювал, за да осъзная след толкова битки, че съм загубил зида, на който съм се опирал. Още си припомням нашите срещи. В пустинята издигаха пурпурна шатра и я оставяха празна, а ние двамата влизахме под тази шатра, докато войските ни се държаха настрана, понеже е лошо да смесваме хората си. Тълпата живее само с корема си. И всяка позлата се рони на люспи. Така те ни гледаха ревниво, опрени на залога на своите оръжия, без ни най-малко да се размекват от някакво евтино разнежване. Имаше право баща ми, като казваше: „Не трябва да срещаш човека на повърхността му, а на седмия етаж на душата му, на сърцето му, на духа му. В противен случай, докато се търсите в най-низшите си чувства, ненужно ще пролеете кръв.“
Бях проумял това и стигнах до него — открих го оголен и зазидан зад тройна крепостна стена от самота. Един срещу друг, ние сядахме на пясъка. Не знам кой от двамата тогава, той или аз, беше по-могъщият. Но сред тази свещена самота могъществото се превръщаше в мярка. Тъй като жестовете ни разтърсваха света, ние добре ги премервахме. Тогава спорехме за пасищата. „Имам двадесет и пет хиляди глави добитък, казваше той, който измира. В твоите земи валя.“ Ала не можех да позволя те да донесат чуждоземните си обичаи и съмнението, което посява разложение. Как да приема в земите си тези пастири, дошли от друга вселена? И му отговарях: „Имам двадесет и пет хиляди невръстни, които трябва да научат своите молитви, а не чуждите, защото в противен случай няма да имат форма…“ И оръжията решаваха спора между нашите народи. Приличахме на два прилива, които прииждат и се отдръпват. И когато никой не напредваше, макар с цялата си тежест да натежавахме един срещу друг, бяхме стигнали апогея си, понеже всеки бе закалил неприятеля си чрез поражението. „Ти ме победи, от това станах по-силен.“
Не става дума за това, че презирах достолепието му. Нито висящите градини в столицата му. Нито благоуханията на търговците му. Нито фините накити на златарите му. Нито големите му бентове за водите. Нискостоящият човек открива презрението, тъй като неговата истина изключва другите. Но ние, които знаем, че истините съществуват съвместно, не мислехме, че се принизяваме, като признаваме истината на другия, макар тя да беше грешка за нас. Ябълката, доколкото зная, не презира лозата, нито палмата презира кедъра. Но всеки укрепва покрай най-силния и се пази да не преплитат корените си. И съхранява своята форма и същина, където е скрито неоценимо богатство, то трябва да се спаси от израждане.
— Истинската замяна — ми казваше той — е ковчежето с благоухания, или зърното, или този подарък от жълт кедър, който изпълва дома ти с аромата на моя дом. Или бойният ми вик, стигнал от планините ми до тебе. Или може би някой пратеник, ако дълго е бил възпитаван, формиран и закаляван, който те отхвърля и едновременно те приема. Понеже той те отхвърля в низшите ти етажи. Ала отново те открива там, където човек бива почитан, като се издигнеш над ненавистта му. Единственото уважение, което има цена, е уважението от неприятел. А уважението на приятелите струва само ако те надмогнат признателността, благодарностите си и всички низши чувства. Умреш ли за приятеля си, аз ти забранявам да се разнежваш…
Така че бих излъгал, ако кажех, че в негово лице имам приятел. При все това ние се срещахме с дълбока радост, ала точно тук думите излизат от употреба поради човешката недодяланост. Радостта не беше за него, а за Бога. Той беше един път към Бога. Срещите ни бяха като камък, поддържащ свод. И ние нямахме какво да си кажем.
Да ми прости Бог, че плаках, когато умря.
Добре познавах несъвършенството на моята нищета. „Щом плача, казвах си, значи още не съм достатъчно чист.“ И си представях как, връщайки се нощем от някоя област, той би посрещнал новината за смъртта ми. Би съзерцавал това голямо преобръщане на света със същия поглед, както и здрача. Или както давещият се, когато светът се променя под спящото огледало на водите. „Господи, би заговорил той на своя Бог, настава нощ и настава ден според твоята воля. Ала какво е изгубено от този свързан сноп, от тази отминала епоха? Аз живях.“ И ето че той би ме обгърнал в неизразимото си мълчание. Но аз още не бях достатъчно чист и преизпълнен с вкуса на вечността. И като жените изпитвах онази повърхностна меланхолия, когато под вечерния вятър вехнеха розите от живите ми градини. Защото аз самият вехна в розите си. И усещам как умирам в тях.