През дългия си живот бях погребал капитаните си, бях свалил министрите си, бях изгубил жените си. Сто мои образа бях оставил зад гърба си като захвърлени змийски кожи. Но все пак, както се връща слънцето, което е мярка и махало на деня, или лятото, което отмерва люшкането на годината, от среща на среща, от спогодба до нова спогодба, моите воини издигаха празната шатра сред пустинята. И ние влизахме в нея. Така се установи този тържествен ритуал и тази пергаментова усмивка, и това спокойствие пред смъртта. И мълчанието, извиращо не от човека, а от Бога.
Но ето че оставах сам, единствено отговорен за цялото ми минало, без свидетел, който би обхванал с поглед живота ми. Всички постъпки, които не считах за нужно да обяснявам пред народа си, ала той, съседът от изток, ги беше прозрял, всички съкровени вълнения, които съвсем не съм излагал на показ, но той ги бе доловил в мълчанието си. Всички смазващи отговорности, за които никой не знае, понеже е добре да вярват в самовластието ми, ала той, съседът от изток, ги беше претеглил, без да влага съчувствие, тъй като стоеше високо над и отвъд това чувство и преценяваше различно от мен; и ето че той бе заспал посред пурпурен пясък, притеглил като достоен за него покров пясъка над себе си, ето че бе замлъкнал, ето че бе загатнал тази меланхолична, преизпълнена с Бога усмивка, която приема, че е завързала снопа, с притворени над скътаните запаси очи. О! — колко егоизъм имаше в моя смут! Толкова слаб, аз отдавах значение на някаква траектория на съдбата си, каквато тя изобщо няма, измервайки империята със себе си, вместо да се разтворя в империята, и откривах, че като пътуване моят личен живот беше стигнал до този хребет.
Тази нощ в моя град познах вододела на реките спускайки се по един склон, след като бавно бях изкачил отсрещния, и за пръв път не разпознавах никого, изведнъж почувствувал се старец, лишен от близки лица, безразличен на всички, понеже вече на себе си бях станал безразличен, изоставил на отсрещния склон всичките си капитани, всичките си жени, всичките си неприятели и навярно своя единствен приятел — самотен занапред в един свят, обитаван от вече чужди племена.
Но в този момент успях да се овладея. „Разчупих последната си обвивка, помислих си, и може би съм се пречистил. Изобщо не бях извисен, затова се самоанализирах. Размеквах се и ми бе изпратено изпитание. Сърцето ми бе преизпълнено с низши чувства. Но аз ще положа своя мъртъв приятел в неговото величие и няма да го оплаквам. Просто той щеше да пребъде. И пясъкът ще ми изглежда по-богат, понеже често го бях виждал да се усмихва сред широтата на тази пустиня. И към усмивката на всички хора за мен ще се добави необикновената му усмивка. Тази необикновена усмивка ще обогати всички усмивки. Аз ще виждам у човека първоначалната несъвършена форма, която никой каменоделец не е успял да изтръгне от своя необработен каменен блок, но чрез този необработен каменен блок по-добре ще опозная човешкото лице, понеже ще съм гледал един човек право в очите.
Отново се спускам от планината: не се страхувайте — народе мой, аз свързах нишката. Беше лошо, че имах потребност от един човек. Ръката, която ме изцери и възвърна целостта ми, се стопи, но шевът остана. Спускам се от планината и срещам агнета и овце. Милвам ги. Аз съм сам на света пред Бога, ала милвайки тези агънца, които отприщват изворите на сърцето — не това агне, а чрез него човешката беззащитност, — пак се връщам при вас.“
Колкото до другия, аз го положих и той никога по-добре не е царувал. Положих го в смъртта. И всяка година издигат шатра в пустинята, докато народът ми се моли. Войските ми натежават върху оръжията си, пушките са заредени, конници обикалят като полицаи в пустинята и отсичат главата на оня, който дръзва да се появи в местността. И крача сам. И повдигам платнището на шатрата, влизам и сядам. И мълчание обгръща света.
XXXIII
И сега, когато ме мъчи тъпата болка в бъбреците, която лекарите ми не знаят как да лекуват, сега, когато съм като дърво в гората под брадвата на дърваря и Бог скоро ще ме повали на свой ред като порутена кула, сега, когато не се събуждам вече с отпочинали мускули и въздушен полет на мисълта, както на двадесет години, намерих утеха в това да не страдам от тези предвестници, разпръснати из моето тяло, и да не се поддавам на болките, които са затворени в мен, лични и незначителни, и историците на империята едва ли ще им отделят и три реда в хрониките си, понеже е без значение дали зъбът ми се клати и ще го извадят, и би било жалко от моя страна да очаквам и най-малкото съчувствие. Напротив, гняв ме обзема, щом си помисля за тях. Тези пропуквания на кората са от съсъда, не от съдържанието. Разказват ми, че когато бил поразен от парализа и едната му страна изстинала и се вдървила, а той влачел със себе си този вече неспособен да се усмихва сиамски близнак, моят съсед от изток не само не изгубил нищо от достойнството си, но и успешно усвоил този труден урок. И на поздравяващите го за силата на духа отговарял презрително, че са сгрешили по отношение на личността му и по-добре да запазят подобен род почитания за градските дюкянджии. Понеже владетел, който не владее първо собственото си тяло, е просто жалък узурпатор. При мен не става дума за упадък, а за чудесна радост да се почувствувам днес малко по-освободен!