Ах, човешка старост! Несъмнено не виждам нищо познато по другия склон на планината ми. Сърцето ми е препълнено с моя мъртъв приятел. И с пресушени от траур очи внимателно се взирам в селата, в очакване като прилива да бъда притеглен обратно от любовта.
XXXIV
Отново наблюдавах този град, който просветваше в здрача. Бели очертания, понякога със синкав оттенък, с гроздовете светлини, осветяващи едно по едно жилищата отвътре. И разположението на улиците му. И начеващото му мълчание, защото го обхващаше мълчанието, което лъха от подводните скали. И както съзерцавах рисунъка на улиците и площадите и тук и там тези храмове, подобни на хранилища за духа, заобиколени с тъмната наметка на хълма, яви ми се образът на изсъхнало растение с прерязани корени въпреки пълнежа му от плът. Яви ми се образът на празните хранилища. Там вече нямаше едно живо същество, у което всяка част откликва на другата, нямаше вече едно сърце, свързващо кръвта, за да я доведе до цялата субстанция, нямаше вече една-единствена плът, способна да се весели заедно на празници, способна да сътвори една-единствена песен. Имаше само паразити, настанили се в чуждите черупки, всеки зает със своя собствен затвор, без да влага усилия в някакво общо дело. Вече нямаше град, а обвивка на град, натъпкана с мъртъвци, които си мислеха, че живеят. Казвах си: „Ето дърво, което скоро ще изсъхне. Ето плод, който скоро ще изгние. Ето труп на костенурка под корубата й.“ Откри ми се, че градът трябва отново да се изпълни със сокове. Трябва отново да се прикрепят към подхранващото стебло всички негови клонки. Трябва да се напълнят хранилищата и водоемите с техните запаси мълчание. И трябваше това да бъда аз — кой иначе щеше да обича хората?
XXXV
Същото е и с музиката, която слушах. А те не можеха да я разберат. И стигнах до проста дилема: или ги караш да слушат песни, които разбират, и те не напредват, или ги учиш на наука, която разбират, и те не печелят нищо от нея. Или ги затваряш в техните хилядолетни обичаи и в тях няма нищо от дървото, което расте и връзва плодове и нови цветове — но има в замяна успокоение в молитвата, мъдрост и сън в Бога, — или, обратното, крачейки към бъдещето, ти ги блъскаш, разстройваш и ги караш да изоставят обичаите си и скоро вече не предвождаш друго, освен стадо емигранти, лишени от родовото си наследство. Армия, която станува, но никога не полага каменните си основи.
Ала всяко изкачване е болезнено. Всяко преображение е страдание. Не мога да вникна в тази музика, ако не съм я изстрадал. Тя несъмнено е плод на страданието ми и аз никак не вярвам на тези, които се радват на натрупаните от другиго запаси. Не вярвам, че е достатъчно да потопиш децата в концерта, в поемата и в трактата, за да им дадеш блаженството и великото опиянение на любовта. Тъй като човекът е способност за обич, но и способност за страдание. И за отегчение. И за мрачно, лошо настроение като дъждовното време. И даже онези, които са в състояние да усетят вкуса на поемата, изпитват за кратко радостта от нея, иначе никога нямаше да изглеждат тъжни. Щяха да се затворят в поемата и да ликуват. И човечеството щеше да се затвори в поемата и да ликува, без да се стреми повече да твори. Но човек е така устроен, че да се радва само на онова, което той създава. За да усети вкуса на поемата, потребно му е да се издигне до нея. Ала както разкрилият се от планинския връх пейзаж бързо се износва в сърцето и има смисъл само ако е едно построение на умората, едно разположение на мускулите, и щом си починеш и усетиш жаждата за движение, същият пейзаж ти додява и няма какво повече да ти даде, така е и с поемата, която не е родена от твоето усилие. Дори и чуждата поема може да е плод на твоето усилие, на твоето вътрешно издигане, докато хранилищата създават само уседнали, загубили качеството си на хора. Аз не разполагам с любов на съхранение: тя е преди всичко упражняване на сърцето ми. Не се учудвам, че толкова много хора не разбират смисъла на имението, на храма, на поемата или на музиката и застанали пред тях, казват: „Какво толкова има тук, освен разхвърляни неща повече или по-малко ценни? И нищо, което заслужава да ме води.“ Тези хора се смятат за разумни, скептични и са изпълнени с ирония, която е присъща не на човека, а на рака. Ала любовта не ти се поднася като подарък от това лице, както и ведрото спокойствие не идва от пейзажа, а от преодоляната от теб височина. От покорената планина. От твоето вселяване в небето.