Тъй като ми беше дадено да разбера, че целият напредък на човека е в това да открие, че един след друг всички негови въпроси нямат смисъл, защото аз се съветвах с моите учени и те не само не са намерили някакви отговори на миналогодишните въпроси — Господи! — но ето че и днес се усмихват сами на себе си, защото истината им се яви като заличаване на въпрос.
Аз, който добре зная, Господи, че мъдростта не е отговор, а изцеряване на изменчивостта на езика, зная го даже за тези, които се обичат и сядат с провесени крака на ниския зид пред портокаловата плантация рамо до рамо, знаещи добре, че не са получили отговор на зададените си вчера въпроси. Ала аз познавам любовта и това, че никакъв въпрос вече няма да бъде зададен.
И едно по едно, от противоречие към противоречие, аз напредвам към мълчанието на въпросите и по такъв начин — към блаженството.
О, бъбривци! Хората са тъй похабени от питане.
Безумец е, който се надява на отговор от Бога. Ако Той те приеме, ако те изцери, то е като заличи твоите въпроси с десницата Си, както треската. Така е.
Подслонявайки един ден Своето Творение, отвори ни, Господи, двукрилите Си порти и ни въведи там, където вече няма да се отговаря, защото вече няма да съществуват отговори, а блаженство, което е основа на въпросите, и лице, което носи успокоение.
И човекът там ще открие — по-обширен от морските пространства — простора на сладката вода, която е отгатнал, докато е слушал ромона на чешмите, когато, провесил крака, той е сядал до нея, а тя все пак е била само изнемогваща от бяг газела, дишаща с известно усилие.
Мълчание — пристан за кораба. Мълчание в Бога — пристан за всички кораби.
XL
Бог ми изпрати тази, която лъжеше тъй красиво и естествено, с напевна жестокост. И се надвесих над нея, сякаш се скланях над прохладния морски бриз.
— Защо лъжеш? — промълвих.
Тогава тя заплака, изцяло прикрита зад сълзите си. А аз размишлявах над сълзите й:
„Тя плаче, казвах си, защото не й вярват, когато лъже. Тъй като за мен не съществува комедия от страна на хората. Не познавам смисъла на комедията. Разбира се, тази жена искаше да мине за друга. Но не в това е драмата, която ме гнети. Драмата е в нея, която толкова би искала да бъде тази друга. И по-често съм виждал да почитат добродетелта тези, които я наподобяват, отколкото тези, които я притежават и са така естествено добродетелни, както и грозни. А другите тъй силно желаеха да са добродетелни и да са обичани, ала не умееха да се владеят или по-скоро попадаха под чужда власт. И винаги се бунтуваха срещу нея. И лъжеха, за да са красиви.“
Причините за играта със смисъла на думите никога не са истинските причини. Затова няма да ги упрекна в нищо, освен в това, че се изразяват напълно погрешно. И затова замълчавах пред тези лъжи, като не слушах шума на думите в безмълвието на моята обич, а само усилието. Това бъхтене на хванатата в капан лисица, която се мъчи да се освободи от капана. Или на птицата, която се окървавява в клетката си. И се обръщах към Бога, за да му кажа: „Защо не си я научил да говори език, който предава смисъла, тъй като ако я слушам, вместо да я обикна, ще наредя да я обесят. И все пак в нея има прочувственост и тя окървавява крилата си в нощта, изпълнила нейното сърце, и се бои от мен като пясъчните лисички, на които подавах късчета месо, а те трепереха, хапеха и изтръгваха от мен месото, за да го отнесат в леговището си.“
— Господарю — казваше ми тя, — те изобщо не знаят, че съм чиста.
Разбира се, бях добре запознат със създадената от нея бъркотия в къщата ми. И при това се чувствувах прикован в сърцето от жестокостта на Бога:
— Помогнете й да заплаче. Пролейте сълзите й. Нека се умори от самата себе си на рамото ми: в нея няма и сянка от умора.
Зле я бяха обучили в съвършенството на нейното положение и пожелах да я избавя. Да, Господи, не сполучих в ролята си… Тъй като няма на света незначително момиченце. Тази, която плаче — тя не е светът, но е знак на света. И е обзета от мъчително безпокойство, че няма да се самопостигне. Ала цялата е обгорена и разпиляна в дим. Претърпяла корабокрушение в придошла река, която не можеш да удържиш. Но идвам аз и съм вашата земя, вашия обор и вашето значение. Аз съм великата условност на езика — дом, рамка и арматура.
— Изслушайте ме първо — казах й.
Тя също трябва да бъде приета. Както и децата на хората, особено тези, които въобще не знаят, че могат да узнаят…
— Защото искам да ви поведа за ръка към вас самите… Аз съм благодатният сезон на хората.
XLI
Виждал съм хората щастливи и нещастни, не поради естествената скръб при траур или естествената радост при годеж (например), не поради болест или здраве, защото мога да накарам болния да се вземе в ръце чрез някоя разтърсваща новина и да го изправя на крака насред града само като въздействам върху ума му чрез определен смисъл на нещата, който ще нарека например „победа“ (най-простото). Понеже аз изцерявам цял един град с блясъка на победоносните си оръжия призори и ти виждаш как хората се блъскат и се прегръщат. Ти ще си кажеш: „Защо да не е възможно да се поддържа постоянно в тях този климат, както е с климата на една велика музика?“ И аз ти отговарям: Защото победата не е притежаван пейзаж от върховете на планините, а зърнат от върховете на планините пейзаж, който твоите мускули са ти изградили, той е преход от едно състояние към друго. Нищо не струва победа, която е дълготрайна. Тя вече не е животворна, а размекваща и досадна, защото в такъв случай вече няма победа, а просто завършен пейзаж. Трябва ли да живея тогава в постоянно люшкане между богатството и нищетата? И ти откриваш, че това също е погрешно, тъй като можеш да преживееш целия си живот в нищета, непосилен труд и лишения — както човекът, преследван от кредитори, който накрая си слага въжето, без малките радости или краткотрайните облекчения да му бъдат отплата за похабеното през безсънните нощи. И тъй, богатството и победата не са дълготрайни състояния, които да се предоставят на човека както фуражът — на добитъка.